Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Как стана? — попита той деликатно. — Говоря за майка ти и татко ти, сигурна ли си, че Валънтайн ги е…?

— Млъкни и върви — отвърна тя.

Но много след като се стъмни, когато се сгушиха в една дупка в калта, за да избегнат хладния нощен вятър, тя внезапно започна да му разказва историята си.

— Родена съм върху голата земя — каза тя, — но не беше точно така. Живеех на Оук Айлънд, в Далечния запад. Някога това бе част от Ловния Район, но земетресенията потопиха цялата земя наоколо и я превърнаха в остров, твърде отдалечен, от който и да е гладен град-агресор и прекалено скалист, за да акостират на него земноводните градове. Беше прекрасно — зелени хълмове и огромни каменни скали и потоци, течащи през преплетени като в лабиринт дъбови гори, посивели от лишеи — дърветата бяха станали рунтави от тях, като стари кучета.

Том потрепери. Всеки лондончанин знаеше, че само диваците живееха на гола земя.

— Предпочитам една хубава плоча на платформа под краката си — каза той, но Хестър изглежда не го чу; думите продължаваха да се леят от изкривената й уста, сякаш нямаше друг избор.

— Имаше един град, който наричахме Дънроумин. Навремето той беше подвижен, но на хората им омръзна непрекъснато да се стичат от по-големите градове, затова го преместиха към Оук Айлънд, а колелата и двигателите му бяха демонтирани и заровени в един склон. Той си стои там вече повече от сто години и никога няма да кажеш, че някога изобщо се е движил.

— Но това е ужасно! — простена Том. — То си е направо Антитракционистко!

— Майка ми и баща ми живееха надолу по пътя — продължи тя, говорейки успоредно с него. — Имаха къща в края на тресавището, където се врязва морето. Татко беше фермер, а майка ми — историчка като теб, само че много по-умна, разбира се. Всяко лято тя отлиташе с кораба си на разкопки за Стара Техника, но през есента се прибираше. Често се качвах в кабинета й на тавана през зимните нощи и ядях сандвичи със сирене, а тя ми разказваше приключенията си.

— И така, една нощ преди седем години, се събудих късно и чух спорещи гласове на тавана. Така че се качих по стълбите и погледнах, и там беше Валънтайн. Познавах го, защото беше приятел на майка ми и често се отбиваше у нас, когато имаше път насам. Но онази нощ той не беше приятелски настроен. „Дай ми машината, Пандора — не спираше да повтаря той. — Дай ми МЕДУЗА.“ Не видя, че го наблюдавам. Бях в най-високата част на стълбата, вгледана в тавана, твърде уплашена, за да се кача и прекалено уплашена, за да се върна. Валънтайн стоеше с гръб към мен, а мама стоеше с лице към него, хванала машината в ръце и каза: „Върви по дяволите, Тадеуш, аз я намерих, моя е!“ А после Валънтайн измъкна меча си и… той…

Тя спря да си поеме въздух. Искаше да спре, но се носеше на вълната на спомените, които я водеха към онази нощ, към стаята и кръвта, опръскала звездните карти на майка й подобно на карта на ново съзвездие.

— А после той се обърна и видя, че го гледам и дойде до мен, наведох се и мечът му само проряза лицето ми, а аз паднах по стълбата. Сигурно си е помислил, че ме е убил. Чух как отива до бюрото на мама и започна да шумоли с нейните документи, станах и побягнах. Татко лежеше на пода в кухнята, той също бе мъртъв. Дори кучетата бяха мъртви.

Изтичах навън и видях големия черен кораб на Валънтайн да стои закотвен в края на градината, а неговите хора чакаха. Те се втурнаха след мен, но аз избягах. Затичах се към навеса за лодки и загребах с лодката на татко. Смятах да отида до Дънроумин и да повикам помощ — разстоянието беше малко и мислех, че някой доктор би помогнал на мама и татко. Но бях толкова омаломощена заради кръвта и болката… Отвързах някак лодката и течението я понесе, и следващото нещо, което видях, когато се събудих, бяха бреговете на Ловния Район.

След това живях в Отвъдната Страна. В началото не можех да си спомня много. Сякаш когато поряза главата ми, част от спомените ми се изляха навън, а в останалите настъпи хаос. Но постепенно паметта ми започна да се възвръща и един ден си спомних за Валънтайн и онова, което бе извършил. Тогава реших да дойда и да го намеря. Да го убия, както той бе убил майка ми и баща ми.

— Каква беше онази машина? — попита Том в продължителното мълчание. — Онази МЕДУЗА?

Хестър сви рамене. (Беше твърде тъмно, за да я види, но чу как тя сви рамене под мръсното си палто).

— Нещо, което майка ми бе открила. Стара Техника. Не изглеждаше значимо. Като метална футболна топка, цялата във вдлъбнатини и назъбвания. Но той я уби именно заради това.