Филип Рийв - Смъртоносни машини

После си спомни предишната вечер. Нападението в Подземието и начинът, по който онзи нещастен, сладък, млад чирак бе преследвал убийцата, намирайки смъртта си. Тя се бе втурнала след баща си, но докато стигне до отходната тръба, всичко бе приключило. Един млад чирак инженер се оттегляше залитайки, ужасеното му лице имаше същия бял цвят, както и каучуковата му престилка, а зад него тя откри баща си, блед и гневен, заобиколен от полицаи. Никога не го бе виждала да изглежда по този начин, нито пък бе чувала грубия, неестествен глас, с който троснато й нареди да се прибира право вкъщи.

Част от нея искаше само да се завие и да продължи да спи, но трябваше да го види и да се увери, че е добре. Тя отметна завивката и стана, обличайки дрехите от предишната вечер, които лежаха смачкани на пода, все още носещи миризмата на пещите.

Пред спалнята й леко се спускаше един коридор с кръгъл таван, лъкатушещ като лабиринт на амонит. Тя забързано заслиза по него, спирайки, за да изрази почитта си към статуята на Клио, богинята на историята, намираща се в една ниша пред вратата, водеща към трапезарията. В други ниши бяха разположени съкровища, които баща й бе донесъл със себе си от експедициите си; глинени късове, части от компютърни клавиатури и ръждясалите метални черепи на Ловци, онези странни, полумеханични войници от една забравена война. Стъклените им напукани очи гледаха злобно Катрин, докато минаваше покрай тях.

Баща й пиеше кафе в атриума, голямото открито пространство в центъра на къщата. Той все още бе облечен в халата си, издълженото му лице бе сериозно, докато крачеше напред-назад сред саксийните папрати. Само един бърз поглед бе достатъчен за Катрин, за да установи, че той изобщо не бе спал.

— Татко? — каза тя въпросително. — Какво се е случило?

— О, Кейт! — Той се приближи и силно я прегърна. — Каква нощ!

— Горкото момче! — прошепна Катрин. — Горкият Том! Предполагам, че нищо не са… открили?

Валънтайн поклати глава.

— Убийцата го повлече след себе си, когато падна. И двамата са били повлечени от калта на Отвъдната Страна или са се разбили под коловозите.

— О! — прошепна Катрин и приседна на ръба на една маса, без дори да забелязва Кучето, което влезе с тихи стъпки, за да склони глава на коляното й. Горкият Том! — помисли си тя. Той беше толкова мил, толкова нетърпелив да им достави удоволствие. Тя наистина го бе харесала. Дори бе обмисляла идеята да помоли баща си да го доведе на работа в Клио Хаус, за да могат тя и Кучето да го опознаят по-добре. А сега той бе мъртъв, душата му бе изчезнала в Мрачната Страна и тялото му лежеше изстинало в студената кал някъде из коловозите на града.

— Кметът на града не е доволен — каза Валънтайн, хвърляйки един поглед към часовника. — Една убийца, движеща се свободно из Подземието в първия ден от завръщането на Лондон в Ловния Район. Ще дойде лично тук, за да го обсъдим. Ще поседиш ли с мен, докато го чакам? Ако искаш, хапни от закуската ми. На масата има кафе, кифлички, масло. Нямам никакъв апетит.

И Катрин нямаше апетит, но погледна храната и забеляза една опърпана кожена раница в далечния край на масата. Беше същата, която убийцата бе изпуснала, а съдържанието й лежеше пръснато наоколо подобно на някакви експонати от странен музей: метално шише с вода, аптечка, някаква връв, няколко парчета сушено месо, което изглеждаше по-твърдо от езици на ботуши и един оцапан и изпомачкан лист хартия с прикрепена с телбод снимка върху него. Катрин я вдигна. Това бе документ за самоличност, издаден в някакъв град на име „Строул“, мръсен и избелял, разпадащ се по прегънатите участъци. Преди да е успяла да изследва почерка, погледът й бе привлечен от снимката. Тя ахна:

— Татко! Лицето й!

Валънтайн се обърна, видя, че тя държи листа и го изтръгна от ръката й с гневен вик. — Не, Кейт! Това не бива да бъде виждано от никого…

Извади запалката си и внимателно запали едното ъгълче на документа, сгъвайки го в пепелника на бюрото си, докато хартията гореше. След това отново продължи да крачи, а Катрин го наблюдаваше. През десетте години, откакто бе в Лондон, тя беше започнала да го възприема като най-добрия си приятел, не само като баща. Харесваха едни и същи неща, смееха се на едни и същи шеги и никога нямаха тайни един от друг — но тя разбираше, че той крие нещо от нея, свързано с това момиче. Никога не го бе виждала толкова разтревожен от каквото и да било.

— Коя е тя, татко? — попита Кетрин. — От някоя от твоите експедиции ли я познаваш? Толкова е млада и толкова… Какво е станало с лицето й?