Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Спри! — извика той, като почти тичаше и газеше в калта, за да я настигне. — Хестър! Мис Шоу!

— Остави ме на мира! — сопна се тя.

— Но къде отиваш?

— Трябва да се върна в Лондон, нали така? — отвърна тя. — Бяха ми нужни две години, за да го открия, движех се из Отвъдната Страна пеша, качвах се на борда на малки градчета с надеждата, че именно Лондон ще ги погълне. И когато най-сетне стигнах там и намерих Валънтайн, и той слезе да се разходи из Дворовете, точно както ми бяха казали клошарите, какво стана тогава? Някакъв идиот ми попречи да го пробода в сърцето, както му се пада. — Тя спря и се обърна с лице към Том. — Ако ти не се бе намесил, той щеше да е мъртъв, а аз щях да се строполя и да умра редом с него и вече щях да съм намерила покой!

Том я изгледа продължително и преди да успее да се овладее, очите му се изпълниха с парещи сълзи. Ненавиждаше се за това, че изглежда като глупак пред Хестър Шоу, но не можеше да направи нищо. Шокът от преживяното и мисълта, че е изоставен тук го завладяха тотално и горещите сълзи се стичаха по лицето му, прорязвайки бели тунелчета през калта на бузите.

Хестър, която се канеше да се извърне, спря и го загледа, сякаш не бе сигурна в онова, което ставаше с него.

— Ти плачеш! — каза тя накрая съвсем тихо. Звучеше изненадана.

— Съжалявам — изхлипа той.

— Аз никога не плача. Не мога. Не плаках, дори когато Валънтайн уби мама и татко.

— Какво? — Гласът му трепереше заради сълзите. — Господин Валънтайн никога не би направил подобно нещо! Катрин каза, че дори не е могъл да събере смелост да убие едно вълче. Лъжеш!

— Тогава защо си тук? — попита тя подигравателно. — Той те блъсна след мен, нали? Само защото ме видя.

— Лъжеш! — каза Том отново. Но си спомняше онези огромни ръце, тласкащи го напред; спомни си как падна, спомни си и странната светлина, озарила очите на археолога.

— Е? — попита Хестър.

— Той ме блъсна! — измърмори Том смаяно.

Хестър Шоу просто сви рамене, сякаш казваше „Виждаш ли? Виждаш ли какъв е в действителност?“ След това се извърна и отново закрачи.

Том се забърза към нея.

— Ще дойда с теб! И аз трябва да се върна в Лондон! Ще ти помогна!

— Ти? — Тя се изсмя, съскайки и плю на земята в краката му. — Мислех, че си човек на Валънтайн. Сега искаш да ми помогнеш да го убия?

Том поклати глава. Той не знаеше какво иска. Част от него все още се бе вкопчила в надеждата, че всичко е недоразумение и Валънтайн си оставаше добър, мил и смел. Той определено не искаше да го види убит, а горката Катрин да остане без баща… Но все някак трябваше да се добере до Лондон, а не можеше да го направи сам. А и по един или друг начин се чувстваше отговорен за Хестър Шоу. В крайна сметка вината за нейното раняване бе негова.

— Ще ти помогна да вървиш — каза той. — Ранена си. Имаш нужда от мен.

— Никой не ми трябва — каза тя свирепо.

— Ще вървим към Лондон заедно — обеща Том. — Аз членувам в Гилдията на историците. Те ще ме послушат. Ще кажа на господин Помрой. Ако Валънтайн наистина е извършил нещата, за които говориш, законът ще се заеме с него!

— Законът? — изсмя се тя презрително. — Валънтайн е законът в Лондон. Не е ли той любимецът на кмета? Не е ли Главен историк? Не, той ще ме убие, ако аз не го изпреваря. А вероятно ще убие и теб. Шшшиннг! — Тя разигра пантомима, имитираща измъкване на меч, който прокара през гърдите на Том.

Слънцето изгряваше и над мократа кал се издигаше мокра мараня. Лондон все още се движеше, видимо по-малък от последния път, когато го бе погледнал. Градът обикновено спираше за няколко дни, след като се бе нахранил, и част от Том, която не бе съвсем вцепенена, се питаше: „Къде за Бога отива?“

Но точно в този миг момичето се препъна и падна, а болният й крак се подгъна под нея. Том се зае да й помогне да се изправи, залитайки. Тя не му благодари, но и не го отблъсна. Той преметна ръката й през раменете си и я изправи и те потеглиха заедно през калния хребет, следвайки следите на Лондон на изток.

На хиляда мили пред тях изгревът огряваше Съркъл Парк, тази елегантна примка от морави и цветни лехи, обримчващи Първия етаж. Той проблясваше в декоративните езерца и алеите, блещукащи от росата и светеше в белите метални върхове на кулите в Клио Хаус. Крайградската къща на Валънтайн, разположена сред мрачни кедри в края на парка, наподобяваща огромна раковина, изхвърлена от някакъв чудноват прилив.

В спалнята си на последния етаж Катрин се събуди и полежа, взряна във филтъра за слънчеви лъчи през покритите с черупки от костенурки капаци на нейните прозорци. Знаеше, че е нещастна, но отначало не помнеше защо.