Филип Рийв - Смъртоносни машини

Той се извърна, докато Том прибираше диска обратно в кутията и го пъхна в джоба си. Но като че ли Катрин усети разочарованието му, защото докосна ръката му и каза:

— Прекрасен е, Том. Всяко едно нещо, оцеляло през тези хиляди години, е прекрасно, без значение дали е от полза за ужасната Гилдия на инженерите или не. Аз имам огърлица, направена от стари компютърни дискове… — Тя му се усмихна. Беше красива като някое от момичетата в неговите фантазии, но по-мила и забавна и той разбра, че отсега нататък героините, които ще спасява в своето въображение, до една ще се казват Катрин Валънтайн.

Във вагонетката нямаше нищо друго, което да представлява интерес. Солтхук беше практичен град, прекалено ангажиран с това да черпи суровини от старото морско дъно, за да си прави труда да рови в миналото. Но вместо да се върнат направо в склада, Валънтайн поведе своите спътници нагоре по едно друго стълбище, а след това по тясна пътечка водеща към станция „Пристигащи“, където бившите обитатели се редяха на опашка, за да дадат имената си на чиновника, отговарящ за достъпа, откъдето щяха да бъдат отведени до общежития и работилници в Лондон.

— Дори когато не съм дежурен — обясни той, — щом пленим нещо, винаги намирам начин да сляза долу, за да видя клошарите, преди да са имали възможност да продадат своите находки на Пети етаж в някой антикварен магазин, откъдето да се влеят в множеството на Външната Област.

Както повечето лондончани, и Том бе ужасен от идеята, че съществуват хора, които все още живеят на голата земя. Той се отдръпна назад с Катрин и Куче, но Валънтайн отиде да поговори с клошарите. Те се струпаха около него, с изключение на един, висок, слаб човек в черно палто — Том го помисли за момиче, въпреки че не можеше да бъде сигурен, тъй като носеше черен шал около лицето си подобно на тюрбаните на номадите в пустинята. Той застана до нея и гледаше как Валънтайн се представи на останалите клошари и попита:

— Е, някой от вас да е открил нещо, което Гилдията на историците да купи?

Някои от мъжете кимнаха, други поклатиха глави. Момичето с черния шал плъзна ръка във вътрешността на палтото си и каза:

— Аз имам нещо за теб, Валънтайн.

Говореше толкова тихо, че само Том и Катрин я чуха и когато се обърнаха да я погледнат, тя неочаквано подскочи и се хвърли напред с дълъг, тънък нож в ръка.

Нямаше време за мислене: Катрин изпищя, Куче изръмжа, момичето се поколеба за миг и Том откри своя шанс, сграбчвайки ръката й, когато насочи ножа към сърцето на Валънтайн. Тя просъска, сгърчи се и ножът падна на платформата, когато се освободи и се втурна да бяга по пътеката.

— Спрете я! — извика Валънтайн, тръгвайки напред, но останалите бегълци бяха видели ножа и уплашено се скупчиха, препречвайки пътя му. Неколцина от клошарите бяха извадили огнестрелно оръжие и един полицай в бронирана жилетка с мъка си проправи път из тълпата подобно на огромен син бръмбар, като викаше:

— Употребата на оръжие в Лондон е забранена!

Хвърляйки бърз поглед над главите на клошарите, Том зърна един тъмен силует сред далечния отблясък на пещите. Момичето бе в далечния край на пътеката, изкачвайки сковано една стълба, водеща към по-горен етаж. Той се затича след нея и понечи да я сграбчи за глезена, когато тя стигна върха. Не му достигнаха няколко сантиметра и в същия миг покрай него профуча една стрела, пръскайки искри из напречните стъпала. Той погледна назад. Още двама полицаи си проправяха път през тълпата с вдигнати арбалети. Зад тях той видя Катрин и баща й, които го наблюдаваха.

— Не стреляйте! — извика той. — Мога да я хвана!

Той се метна на стълбата и нетърпеливо се понесе нагоре, решен да стане човекът, който ще залови бъдещия убиец. Усещаше как сърцето му препуска от вълнение. След всички онези скучни години, прекарани в мечти за приключения, изведнъж той преживяваше такова! Беше спасил живота на господин Валънтайн! Беше герой!

Момичето вече се бе насочило из лабиринта от пътеки на горния етаж, които извеждаха при зоната с пещите. С надеждата, че Катрин все още го вижда, Том се втурна в преследване. Пътеката се разклоняваше и стесняваше, а парапетите бяха само на половин метър разстояние. Под краката му Дворовете за смилане функционираха въпреки преследването; никой долу не бе разбрал за разиграващата се драма над главите им. Той потъна сред плътните сенки и топлите, заслепяващи облаци от пара, а момичето все така го водеше с няколко метра. Шалът й се закачи на една ниска тръба и се скъса. Дългата й коса имаше меден цвят на фона на мрачния блясък на пещите, но Том все още не можеше да види лицето й. Питаше се дали е красива; една красива убийца от Антитранспортната лига.