Филип Рийв - Смъртоносни машини

Когато той дойде, беше препълнен. Седалките в горното купе бяха претъпкани с нагли на вид мъже и жени от Гилдията на инженерите, най-влиятелното от четирите големи сдружения, които управляваха Лондон. Том усети, че го полазват тръпки от тях, заради плешивите им глави и онези дълги бели гумени палта, които носеха, затова остана прав на долния етаж, където строгото лице на кмета на Лондон го гледаше от плакатите, изричайки: „Движението е живот! Помогнете на Гилдията на инженерите да поддържа движението в Лондон!“ Елеваторът се носеше все по-надолу и по-надолу, като спираше на всички познати станции — Бейкърлу, Хай Холбърн, Лоу Холбърн, Бетнъл Грийн — и при всяка спирка във вагона са изсипваше поредната тълпа от хора, които го притискаха в задната стена, докато накрая той почти изпита облекчение, когато слезе и се озова навън сред шума и суетенето на Подземието.

Подземието бе мястото, където Лондон разрушаваше градовете, които бе пленил: воняща безразборна купчина от дворове и заводи, разположени между челюстите и машинните отделения. Том ненавиждаше това място. Там бе винаги шумно, а в него работеха хора от по-ниските етажи, които бяха мръсни и страховити, както и затворници от Дълбокото Подземие, които бяха още по-тежък случай. От горещината там долу винаги го болеше глава, вонящият на сяра въздух го караше да киха, а трептящият пламък на аргоновите глобуси, осветяващи алеите предизвикваше болка в очите му. Но Гилдията на историците винаги държеше част от персонала й да бъде на разположение, когато се поглъщаше някой град и тази вечер той трябваше да се присъедини към тях като обикаля насам-натам, за да напомня на старите отговорници на Подземието, че в случай на открити книги или други антични предмети на борда на новата плячка, последните се смятат за стопроцентово законна собственост на неговата Гилдия и че историята е също толкова важна, колкото желязото и въглищата.

Той си проправи път, за да слезе на крайната спирка на елеватора и забърза към склада на Гилдията на историците през тръбообразни коридори, облицовани със зелени керамични плочки, както и през метални закрити пасажи високо над огнените бездни на помещенията за смилане. Далече под себе си виждаше как разкъсват Солтхук на парчета. Градчето изглеждаше нищожно малко на фона на необятния Лондон. Големи жълти разрушаващи машини пълзяха около него на вериги, люлеейки се върху кранове, катерейки се върху му с хидравличните си паякообразни крака. Колелата и водещите мостове вече бяха демонтирани и предстоеше работа по шасито. Циркуляри с размерите на виенски колела захапваха плочите на палубите, мятайки искрящи струйки. Огромни талази от горещина се надигаха откъм фурните и топилните пещи и още преди да е направил и двайсет крачки, Том усети потта, просмукваща се от подмишниците му в черната униформена туника.

Но когато най-после стигна до склада, всичко наоколо започна да изглежда по-обнадеждаващо. В Солтхук не бе имало музей или библиотека, и малките купчинки, спасени от вехтошарските магазини в градчето, вече бяха опаковани в касетки, за да потеглят на своето пътуване към Втория етаж. Ако късметът му проработеше, може би щяха да му позволят да приключи рано и можеше да успее да се включи към края на празненствата! Запита се кой ли от членовете на гилдията бе шеф днес. Ако беше старият Аркънгарт или доктор Уиймът, с него бе свършено — те винаги го принуждаваха да изработи пълната си смяна, без значение дали имаше работа или не. Ако беше Поти Пютъртайд или пък Мис Плим, всичко щеше да е наред…

Но докато крачеше забързано към кабинета на отговорника, той започна да осъзнава, че този ден в подземието бе дежурен някой далече по-значим от гореизброените. Пред канцеларията бе паркирана малка кола, една лъскава черна количка с изрисувана върху кожуха на двигателя емблема на Гилдията, прекалено бляскава, за да бъде собственост на редови член на персонала. До нея стояха в очакване двама мъже в ливреи на високопоставени членове на Гилдията. И двамата изглеждаха груби, въпреки плюшените си одежди, и Том веднага се досети кои са — Пюзи и Генч, покаялите се въздушни пирати, които бяха верни слуги на Главния историк в продължение на двадесет години и които управляваха елеватора на тринадесетия етаж, винаги когато излиташе на експедиция. Валънтайн е тук! — помисли си Том и се опита да не ги зяпа, докато забързано изкачваше стълбите.

Тадеуш Валънтайн бе герой в очите на Том: бивш метач, който се беше издигнал до висотата на най-прочутия археолог в Лондон — а също така и до Главен историк, което до голяма степен подхранваше завистта и отвращението на хора като Помрой. Том имаше негова снимка, която бе окачил на стената в спалното помещение над леглото си и бе чел книгите му „Приклкюченията на един практичен историк“ и „Америка Дизърта: Из Мъртвия континент с пушка, фотоапарат и въздушен кораб“ , докато не ги научи наизуст. Не се бе чувствал по-горд в целия си живот, освен когато на дванадесетгодишна възраст Валънтайн бе дошъл да обяви наградите за чираци в края на учебната година, включително и тази, получена от Том за едно есе, посветено на идентифицирането на фалшиви антики. Той все още помнеше всяка дума от речта, изнесена от този велик мъж. „Никога не забравяйте, чираци, че ние, историците, представляваме най-важната Гилдия в нашия град. Макар да не правим толкова много пари като търговците, ние създаваме знание, което струва далече повече. Може и да не сме ангажирани с управата на Лондон, подобно на навигаторите, но къде щяха да бъдат те, ако не бяхме съхранили древните карти и диаграми? А що се отнася до Гилдията на инженерите, просто си спомнете, че всяка една машина, която са разработили, е базирана на някой фрагмент от Старата Технология — древните високи технологии, които нашите уредници са съхранили в музеите, или които са били открити от някой от нашите археолози.“