Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Моля Ви, сър — попита Том, — мога ли да изтичам до платформите за наблюдение и да погледам преследването само половин час? От години не е имало истински добро преследване…

Помрой изглеждаше шокиран.

— Разбира се, че не, чирак! Виж огромното количество прах, което се сипе от тази окаяна витрина! Всички експонати трябва да се почистят отново и да се проверят за евентуални повреди.

— О, но това не е справедливо! — проплака Том. — Току-що избърсах праха в цялата зала!

Веднага разбра, че е допуснал грешка. Старият Чъдли Помрой не бе лош, когато ставаше дума за членовете на Гилдията, но никак не му се нравеше да му отвръща един прост чирак трета степен. Той се изправи максимално (ръстът му надвишаваше съвсем малко ширината на тялото) и се намръщи толкова строго, че знакът за принадлежност към Гилдията почти се скри между гъстите му вежди.

— Животът не е справедлив, Натсуърти — избоботи той. — Ако продължаваш да нахалстваш, ще те изпратя на дежурство в Подземието, още щом преследването приключи!

Измежду всички ужасни задължения, които трябваше да изпълнява един чирак трета степен, дежурството в Подземието бе онова, което Том ненавиждаше най-много. Той млъкна веднага, вгледан покорно в излъсканите до блясък върхове на ботушите на Главния уредник на музея.

— Наредено ти е да работиш в този отдел на музея до седем часа и така и ще направиш — продължи Помрой. — Междувременно аз ще се допитам до останалите уредници относно това ужасно, ужасно треперене…

Той си отиде забързано, като не спираше да мърмори под носа си. Том наблюдаваше как се отдалечава, след което събра своите принадлежности и отново мрачно се залови за работа. Обикновено нямаше нищо против чистенето, особено що се отнасяше до тази зала, където се помещаваха дружелюбни, проядени от молците животни и синият кит, щедро раздаващ своята широка синя усмивка. Ако му доскучаеше, просто намираше спасение във фантазиите, в които той бе герой, спасяващ красиви момичета от въздушни пирати, избавяше Лондон от Антитранспортната лига, след което заживяваше щастливо. Но как изобщо можеше да фантазира, докато останалата част от града се радваше на първото истинско преследване от толкова време насам?

Той изчака двайсет минути, но Чъдли Помрой не се върна. Наоколо нямаше никой. Беше сряда, което значеше, че Музеят е затворен за посетители и повечето старши членове на Гилдията, както и чираците от първа и втора степен ползваха почивния си ден. Какво толкова лошо би имало, ако се измъкнеше навън за десетина минути, просто за да види какво става? Скри чантата с почистващи уреди зад един удобен за целта як и се забърза сред танцуващите делфини към вратата.

Когато излезе в коридора, видя, че всички аргонови лампи също се люлеят, пръскайки светлината си по металните стени. Двама членове на Гилдията, облечени в черно, минаха забързано покрай него и Том чу пронизителния глас на стария доктор Аркънгарт да скимти:

— Вибрации! Вибрации! Това направо съсипва моите керамични изделия от тридесет и пети век… — Изчака ги да се скрият зад един завой в коридора, след което бързо се измъкна навън и заслиза по най-близкото стълбище. Мина през залата от двадесет и първи век, покрай големите пластмасови статуи на Плуто и Мики, божества от изчезналата Америка с животински глави. Изтича през главния коридор и продължи надолу през залите, пълни с вещи, оцелели неизвестно как през всички хилядолетия откакто Древните се бяха унищожили при онази ужасна суматоха с атомни и специално разработени вирусни бомби, наречена Шейсетминутната война. Две минути по-късно той се промъкна през един страничен вход към шума и врявата на Тотнъм Корт Роуд.

Лондонският музей се намираше в самия център на Второ ниво, в един оживен квартал, наречен Блумсбъри, а стомахът на Първо ниво бе надвиснал подобно на ръждиво на цвят небе на няколко фута над покривите. Том не се притесняваше, че ще го забележат, докато си проправяше път из тъмната оживена улица към обществения телевизионен екран пред елеваторната станция на Тотнъм Корт Роуд. Сля се с тълпата пред него и за първи път зърна далечния обект на преследване, който представляваше едно воднисто сиво-синьо петно, уловено от камерите на Шесто ниво. „ Градът се казва Солтхук “ — кънтеше гласът на водещия. „Минна платформа с деветстотин жители. В момента се движи с осемдесет мили в час, като следва курс на изток, но Гилдията на навигаторите прогнозира, че Лондон ще я настигне преди залез-слънце. Със сигурност ще има и много други градове, които ни очакват отвъд сухопътния мост; недвусмислено доказателство за това колко мъдър бе нашият кмет, решавайки да премести Лондон отново на изток…“