Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Лондон! Лондон! — извика той, присъединявайки се към одобрителните възгласи и викове, издавани от всички останали хора, намиращи се на платформата и миг по-късно те бяха възнаградени с гледката на едно от колелата на Солтхук, което се счупи. Градът направи завой и спря. Извиха се стълбчета дим, които се разнасяха из улиците, по които настъпи паника, след което по-ниските етажи на Лондон скриха гледката от очите му и Том усети как плочите на палубите потрепериха, докато огромните хидравлични челюсти на големия град се затваряха с трясък.

От наблюдателните платформи навсякъде се понесоха екзалтирани възгласи. От високоговорителите, намиращи се върху подпорните стълбове на отделните етажи започна да се носи „Гордостта на Лондон“ и някакъв човек, когото Том никога през живота си не бе виждал, го прегърна силно и извика в ухото му:

— Победа! Победа!

Том нямаше нищо против; в този момент той обичаше всички на платформата, дори Мелифънт.

— Победа! — изкрещя той в отговор, опитвайки да се освободи и усети как плочите на палубите отново потрепериха. Някъде под него огромните стоманени зъби на града сграбчваха Солтхук, повдигайки го и дърпайки го назад към Подземието.

— … а може би и чирак Натсуърти би искал да дойде — казваше Клайти Потс. Том нямаше представа за какво говори, но когато се обърна, тя докосна ръката му и се усмихна. — Тази вечер ще има празненства в Кенсингтън Гардънс — обясни тя. — Танци и фойерверки! Искаш ли да дойдеш?

Обикновено не канеха чираци трета степен на партита — това важеше най-вече за хора, толкова красиви и популярни като Клайти — и в първия момент Том се запита дали тя не му се подиграва. Но очевидно Мелифънт не споделяше мнението й, защото я дръпна настрана и каза:

— Не щем хора като Натсуърти там.

— Защо не? — попита момичето.

— Ами, нали разбираш — изпухтя Мелифънт, а квадратното му лице стана почти толкова червено като това на мистър Помрой. — Той е просто един чирак трета степен. Никога няма да получи знака на Гилдията. Ще стигне само до помощник-уредник. Нали така, Натсуърти? — попита той, хилейки се злобно на Том. — Жалко, че баща ти не ти е завещал достатъчно пари за истинска чирашка степен…

— Това не ти влиза в работата! — извика гневно Том. Предишното въодушевление около победата се бе изпарило и нервите му отново бяха опънати, тъй като вече се питаше какво ли наказание го очакваше, когато Помрой научи, че се е измъкнал без разрешение. Не беше в настроение да се заяжда с Мелифънт.

— И все пак, явно това е резултатът от живота из бараките на долните етажи — усмихна се самодоволно Мелифънт, обръщайки се отново към Клайти Потс. — Родителите на Натсуърти живееха на Четвъртия етаж и по време на Голямото Накланяне и двамата бяха размазани като малинови палачинки: от тях остана просто едно мокро петно!

Том нямаше намерение да го удря; просто така се случи. Преди да осъзнае какво прави, ръката му се сви в свит юмрук и той замахна.

— Ох! — проплака Мелифънт, толкова стреснат, че се прекатури назад. Някой извика одобрително, а Клайти едва потисна една усмивчица. Том просто стоеше, взрян в разтреперания си юмрук и се питаше как е могъл да го стори.

Но Мелифънт бе много по-едър и силен от него и вече се бе изправил на крака. Клайти опита да го обуздае, но част от останалите историци го окуражаваха и група момчета в зелени туники, издаващи принадлежността им към Гилдията на навигаторите-чираци се струпаха плътно зад тях и скандираха:

— Бой! Бой! Бой!

Том знаеше, че няма никакъв шанс срещу Мелифънт, също както Солтхук бе безсилен срещу Лондон. Той отстъпи крачка назад, но тълпата го буташе навътре. След това юмрукът на Мелифънт го уцели в бузата, а коляното на мъжа се стовари силно между краката му и той се сви надве, залитайки несигурно с насълзени очи. На пътя му се изпречи нещо с размерите на диван и също толкова удобно, и когато той удари главата си в него, то извика:

— Ууф!

Том погледна нагоре към кръглото, червено, обрасло с гъсти вежди лице на Чъдли Помрой, разположено под една доста неубедителна перука. Лице, което почервеня още повече, щом го разпозна.

— Натсуърти! — изрева Чъдли Помрой. — На какво, в името на Куърк, мислиш, че си играеш?

И ето че Том се озова изпрашен на дежурство в Подземието, докато всички останали чираци бяха ангажирани с празненството по повод залавянето на Солтхук. След дълго и смущаващо конско в кабинета на Помрой („Неподчинение… Нанасяне на удар на по-висш чирак… Какво биха си помислили горките ти родители?“) той се запъти с тежка стъпка към гарата на Тотнъм Корт Роуд и зачака елеватор.