Филип Рийв - Смъртоносни машини

„ Осемдесет мили в час !“ — помисли си Том в захлас. Това бе невероятна скорост и той копнееше да бъде на платформата за наблюдение и да усеща вятъра в лицето си. Вероятно вече можеше да очаква неприятности от господин Помрой. Щеше ли нещо да се промени, ако откраднеше още няколко минути?

Той се затича и скоро стигна до Блумсбъри Парк, сред откритото небе на периферията на платформата. Навремето това беше най-обикновен парк, с дървета и езерца, в които плуваха патици, но поради наблюдаващия се напоследък недостиг на плячка, паркът бе превърнат в място за производство на хранителни продукти, а поляните бяха разкопани, за да се отвори пространство за насаждения със зеле и развъдници с водорасли. Въпреки това платформите за наблюдение все още се намираха там — високи балкони, стърчащи от ръба на платформата, откъдето лондончани можеха да наблюдават разкриващата се гледка. Том забързано се отправи към най-близката от тях. Там се бе насъбрала още по-голяма тълпа, включително и няколко души, облечени в черните одежди на Гилдията на историците и Том се опита да не привлича вниманието, докато си проправяше път към предната част и надничаше към парапета. Солтхук се намираше едва на пет мили пред тях, пътувайки право напред, докато изпускателните тръби бълваха черен дим.

— Натсуърти! — изрева един пронизителен глас и сърцето му се сви. Той се огледа и видя, че стои до Мелифънт, як чирак първа степен, който се ухили и каза: — Не е ли прекрасно? Равнинна платформа за добив на сол, със сухоземни двигатели С20! Точно това, от което се нуждае Лондон!

Хърбърт Мелифънт беше най-тежкият пример за побойник. Не от онези, които просто те удрят и потапят главата ти в тоалетната чиния, а от другите, които си поставят за цел да разберат всичките ти тайни и онова, което те разстройва най-много, след което те дразнят с тях. Доставяше му удоволствие да се заяжда с Том, който бе малък и стеснителен и нямаше приятели, които да се застъпят за него. И Том не можеше да му отвърне, защото семейството на Мелифънт бе платило, за да стане чирак първа степен, докато той, който нямаше семейство, беше просто един чирак трета степен. Той знаеше, че Мелифънт си прави труда да разговаря с него, само защото се надяваше да впечатли една красива млада историчка на име Клайти Потс, която стоеше точно зад тях. Том кимна с глава и обърна гръб, съсредоточен върху преследването.

— Вижте! — извика Клайти Потс.

Разстоянието между Лондон и обекта на преследване бързо се скъсяваше и един тъмен силует се очертаваше ясно над Солтхук. Скоро се появи още един, след това и друг. Въздушни кораби! Тълпите на лондонската платформа за наблюдение викаха радостно и Мелифънт каза:

— О, въздушни търговци. Те знаят, че градът е обречен, нали разбираш, затова искат да са сигурни, че ще се измъкнат, преди да го погълнем. Ако не го направят, можем да предявим претенции към стоките им заедно с всичко останало, намиращо се на борда!

Том с радост забеляза, че Клайти Потс изглежда напълно отегчена от Мелифънт: тя го водеше с една година и сигурно вече знаеше всичко това, тъй като бе издържала успешно изпитите си за Гилдията и знакът на историците бе татуиран на челото й.

— Вижте! — каза тя отново, уловила погледа на Том, и се усмихна. — О, вижте как се движат! Не са ли прекрасни!

Том отметна разрошената си коса от очите си и се загледа, докато въздушните кораби се издигаха все по-високо, изчезвайки зад сиво-сините облаци. За миг той се улови, че копнее да тръгне с тях, нагоре към топлото слънце. Само ако горките му родители не го бяха оставили на грижите на Гилдията, където се обучаваше, за да стане историк! Той искаше да бъде каютен прислужник в някой космически клипер и да види всички градове по света: Пуерто Анджелис, плаващ из синия Пасифик, и Архангел, плъзгащ се на метални плъзгачи из замръзналите северни морета, и великите зикуратни градове на Нуево-Майаните, както и неподвижните укрепления на Антитранспортната лига…

Но това бе само блян, който бе по-добре да запази за някой скучен следобед в музея. Последвалият нов прилив на аплодисменти го предупреди, че преследването беше към края си, така че той забрави въздушните кораби и насочи вниманието си отново към Солтхук.

Градчето бе толкова близо, че виждаше подобните на мравки силуети на хора, бягащи из най-горните нива. Колко ли уплашени бяха от връхлитащия над главите им Лондон и от това, че нямаше къде да се скрият! Но той знаеше, че не бива да ги съжалява: беше съвсем естествено големите градове да поглъщат по-малките, както малките градове лапваха неподвижните селища. Това бе Градски Дарвинизъм и по този начин светът бе функционирал хиляда години, откакто великият инженер Никълъс Куърк бе превърнал Лондон в първия Транспортен град.