Филип Рийв - Смъртоносни машини

Единственото, което Том бе успял да даде като отговор бе едно смотолевено „Благодаря Ви, сър“ преди да се понесе към мястото си, затова никога не му бе минало през ума, че Валънтайн го помни. Но когато отвори вратата на кабинета на отговорника, великият мъж вдигна поглед от бюрото си и се усмихна.

— Натсуърти, нали така? Чиракът, особено добър в разкриването на фалшификати? Довечера трябва да бъда особено внимателен, в противен случай ще ме разобличите!

Шегата не бе особено духовита, но поне разсея неловкото усещане, което обикновено съществуваше между един чирак и старши член на Гилдията и Том се поотпусна достатъчно, че да спре да снове на прага и да влезе вътре, протегнал ръка, в която бе бележката от Помрой. Валънтайн скочи на крака и се приближи към Том, за да я вземе. Той бе висок, красив мъж около четиридесетте, с гриба от посребрена черна коса и добре поддържана черна брада. Сивите му моряшки очи святкаха весело, а на челото му имаше трето око — Знакът на Гилдията за историк, синьото око, вперено назад във времето, — което сякаш намигна на Том, когато той въпросително повдигна едната си вежда.

— Сбиване, а? И какво е направил чирак Мелифънт, та да заслужи насиненото си око?

— Говореше разни неща за моите родители, сър — смотолеви Том.

— Разбирам. — Ученият кимна, вгледан в лицето на момчето. Вместо да го нахока, той му каза: — Ти си синът на Ребека и Дейвид Натсуърти, нали?

— Да, сър — потвърди Том. — Но бях само на шест, когато стана Голямото Накланяне и… имам предвид, че не ги помня много.

Валънтайн кимна отново, а очите му бяха тъжни и мили.

— Те бяха добри историци, Томас. Надявам се да тръгнеш по техните стъпки.

— О, да, сър! — каза Том. — Тоест, аз също се надявам! — Замисли се за горките си родители, загинали, когато част от Чийпсайд се срути върху етажа отдолу. Никой преди това не бе говорил така за тях и той усети, че очите му се насълзяват. Чувстваше, че би могъл да сподели с Валънтайн всичко и тъкмо се канеше да му каже колко много му липсват родителите му и колко самотен и отегчен бе от факта, че е чирак трета степен, когато в стаята влезе един вълк.

Той бе много голям и бял, и се появи откъм вратата, водеща към складовото помещение. Щом видя Том, вълкът се затича към него, оголил жълтите си зъби.

— Ааа! — изпищя момчето и скочи върху един стол. — Вълк!

— О, дръж се прилично! — каза един момичешки глас, а след миг се появи и самото момиче, навеждайки се над звяра, за да погали меката козина под брадата му. Свирепите кехлибарени очи се затвориха доволно и Том чу как опашката на животното се заудря в дрехите й. — Не се плашете — засмя се тя, като му се усмихна. — Той е като агънце. Искам да кажа, че наистина е вълк, но е кротък като агънце.

— Том — каза Валънтайн, а очите му проблясваха с удоволствие — запознай се с дъщеря ми Катрин и с Куче.

— Куче? — Том слезе от стола си, чувствайки се като глупак и все още леко уплашен. Беше си помислил, че звярът е избягал от зоопарка в Съркъл Парк.

— Това е дълга история — каза Валънтайн. — Катрин живееше на плаващия град Пуерто Анджелис до петгодишна. После майка й почина и я изпратиха да живее с мен. Донесох й Кучето за подарък от експедицията до Ледената Пустош, но Катрин не говореше много добре английски по това време и не бе чувала нищо за вълците, така че когато го видя за първи път, каза: — Куче! И така си остана.

— Той е напълно опитомен — увери го момичето, като продължаваше да се усмихва на Том. — Татко го е намерил, когато е бил още малко вълче. Наложило се да застреля майката, но сърце не му дало да убие и горкото Куче. Най-много обича да го галят по коремчето. Имам предвид кучето, не баща ми. — Тя се засмя. Имаше гъста и дълга тъмна коса, както и очите на баща си, както и същата мимолетна ослепителна усмивка, и беше облечена в тесни копринени панталони и дълга туника, последен писък на модата в Хай Лондон това лято. Том я зяпаше учудено. Той бе виждал снимки на дъщерята на Валънтайн, но така и не бе разбрал колко е красива.

— Вижте — каза тя. — Той Ви харесва.

Куче бавно се бе приближило да подуши подгъва на туниката на Том. Опашката му се въртеше със свистене насам-натам и един влажен, розов език обходи пръстите на момчето.

— Ако Куче хареса някой човек — каза Катрин, — обикновено установявам, че и аз го харесвам. Тъй че, татко, хайде запознай ни както си му е редът!

Валънтайн се засмя.

— Е, Кейт, това е Том Натсуърти, изпратен е тук да помогне и ако твоят вълк е приключил с него, мисля, че ще се наложи да го оставим да се залови за работа. — Той нежно постави ръка на рамото на Том. — Не че има много работа; просто ще огледаме Дворовете за последно и после… — Той хвърли един поглед на бележката на Помрой, след това я накъса на малки парченца, които изхвърли в червения кош до бюрото му. — После можеш да си тръгваш.