Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Не — нареди Кроум. — Имам други планове за теб и твоя въздушен кораб. Искам да летиш напред и да провериш какво има между Лондон и неговата цел.

— Кроум, това е работа за Комисията по планирането, не за Асансьора…

— Не — сопна се Кроум отново. — Не искам прекалено много хора да знаят накъде сме повели града. Ще научат, когато назрее моментът. Освен това, имам предвид една задача, която може да бъде поверена единствено на теб.

— Ами момичето? — попита Валънтайн.

— Не се тревожи за нея — каза Кметът. — Имам агент, на когото мога да се доверя. Той ще я проследи и ще довърши работата, която ти не успя да свършиш. Съсредоточи се върху подготовката на кораба си, Валънтайн.

Срещата отиваше към края си. Катрин чу, че кметът на Лондон се готви да тръгва и забързано пое по коридора преди вратата да се отвори, а мозъкът й препускаше по-бързо от някоя от онези центрофуги в Залата на Лондонския музей за Древни Технологии.

Отново в стаята си, тя седна и започна да си задава въпроси за нещата, които бе чула. Беше се надявала да разгадае една мистерия, а вместо това тя се бе задълбочила още повече. Единственото, в което беше сигурна бе, че баща й пази някаква тайна. Никога преди той не бе имал тайни от нея. Винаги й казваше всичко и я питаше за мнението й, искаше съвет от нея, а сега си шушукаше с кмета на Лондон за едно момиче, което бе „ призрак от миналото “ и за някакъв агент, който щеше да бъде изпратен да я търси и да направи… какво? Възможно ли бе Том и атентаторката наистина да са още живи? И защо кметът пращаше баща й на разузнавателен полет сред такава потайност? Защо не искаше да каже накъде пътува Лондон? И какво, какво по дяволите представляваше МЕДУЗА?

Продължиха да залитат нататък през целия ден и стъпваха с мъка из дирята, която Лондон бе оставил в меката пръст на Ловния Район. Градът никога не се скриваше от погледа им, но ставаше все по-малък, все по-далечен, отдръпвайки се от тях на изток и Том осъзна, че е възможно да изчезне зад хоризонта завинаги. Самотата го измъчваше. Той никога не бе харесвал особено работата си като чирак историк (трета степен), но сега усещаше годините, прекарани в Музея като една прекрасна, златна мечта. Улови се, че му липсва старият припрян доктор Аркънгарт и надутият Чъдли Помрой. Липсваше му леглото му в проветривата спалня и дългите часове работа, а и Катрин Валънтайн, въпреки че я познаваше само от няколко минути. Понякога, щом затвореше очи, виждаше лицето й доста ясно, милите й нежни очи и прекрасната й усмивка. Сигурен бе, че тя не знае що за човек е баща й…

— Внимавай къде стъпваш! — сопна са Хестър Шоу и той отвори очи, осъзнал, че я бе повел почти през ръба на един от зеещите коловози.

Те продължаваха да вървят и вървят и Том започна да си мисли, че онова, което му липсваше най-много от неговия град, бе храната. Тя никога не бе особено обилна в стола на Гилдията, но беше по-добре от нищо, а в момента той не разполагаше с нищо. Когато попита Хестър Шоу с какво ще се прехранват тук, тя просто заяви:

— Обзалагам се, че сега ти се ще да не бе губил раницата ми, лондончанче. Вътре имах малко вкусно сушено кучешко месо.

В ранния следобед те се натъкнаха на няколко мрачни сивкави храсти, непогребани под дирите на Лондон и Хестър откъсна няколко листа, които смачка на каша между два камъка.

— По-добре е да се сварят — каза тя, докато ядяха отвратителната лепкава зеленчукова каша. — В раницата си имах разпалки за огън.

По-късно тя хвана една жаба в една от дълбоките локви, които вече се образуваха из V-образните следи от вериги. Не я предложи на Том и той се опита да не гледа, докато момичето ядеше.

Все още не знаеше какво да мисли за нея. През по-голямата част от времето тя мълчеше и го гледаше толкова свирепо, когато се опитваше да я заговори, че той бързо се научи да върви в мълчание. Но от време на време, съвсем ненадейно, тя започваше да говори:

— Теренът става по-висок. Това означава, че Лондон ще се движи по-бавно. Би било разхищение на гориво да се движиш с пълна скорост по отвесен участък. — После, след час-два: — Майка ми казваше, че Транспортните Центрове са нещо глупаво. Тя казваше, че от тях е имало полза преди хиляда години, когато всички онези земетресения и вулкани, а и глетчерите са се измествали на юг. Сега те просто се разхождат наоколо и се изяждат помежду си, защото хората са прекалено глупави, за да ги спрат.

На Том му харесваше, когато тя говори, макар да смяташе, че майка й звучи като опасен Антитракционист. Но щом опиташе да поддържа разговора, тя отново потъваше в мълчание и вдигаше ръка, за да прикрие лицето си. Сякаш в нея съществуваха две личности, които деляха едно крехко тяло; едната бе безпощаден отмъстител, обсебена единствено от мисълта да убие Валънтайн, а другата — пъргаво, умно, приятно момиче, което той понякога усещаше да надзърта към него иззад белязаната си маска. Питаше се дали не е малко луда. За когото и да било щеше да е достатъчно основание да превърти, ако види как убиват родителите му.