Филип Рийв - Смъртоносни машини

Пазачите на вратата на катедралата бяха прекалено разсеяни заради пожарите, за да обърнат внимание на една ученичка с чанта. Първо й казаха да се махне, но когато тя настоя, че баща й е вътре и размаха смачкания си златен пропуск пред очите им, те просто вдигнаха рамене и я пуснаха.

Тя никога не бе влизала в „Свети Павел“ преди, но бе виждала снимки. Те обаче по нищо не приличаха на това .

Обградените с колони пътеки и високите сводообразни тавани продължаваха да стоят на обичайното си място, но Гилдията на инженерите бе обвила стените с бял метал, а по таваните бяха окачени аргонови глобуси в телени решетки. Дебели електрически кабели пълзяха като змии по главния кораб, захранвайки нещо в сърцето на катедралата.

Катрин вървеше бавно напред, придържайки се към сенките на колоните, далече от пътя на множеството инженери, които подтичваха насам-натам, проверяваха електрическите връзки и си водеха бележки върху клипбордове. Пред нея подиумът под огромния купол бе пълен със странни машини. Цял куп трегери и хидравлика поддържаха тежката огромна качулка, наподобяваща глава на кобра, която се извисяваше нагоре в нощта, около чиято основа се намираше гора от високи метални намотки, които бръмчаха и пукаха сред леко нарастващия прилив на мощност. Между тях забързано се движеха инженери — слизаха и се качваха по централната кула върху метални стълби, а още повече се бяха струпали около една близка конзола като свещеници пред олтара на някакъв бог-машина и говореха с приглушени развълнувани гласове. Сред тях тя видя кмета, а до него, със сурово изражение, стоеше баща й.

Катрин застина на място, скрита сред сенките. Виждаше лицето му съвсем ясно. Той гледаше Кроум и се мръщеше, и тя разбра, че предпочита да бъде навън и да подпомага спасителните операции и единствено нарежданията на кмета го задържаха тук. За миг забрави, че е убиец. Искаше да се затича и да го прегърне. Но тя вече се намираше в ръцете на Клио, беше служител на историята, и имаше работа за вършене.

Приближи се още, докато не се озова в заслона на един стар купел в дъното на стъпалата към подиума. Оттам имаше добър изглед към онова, което правеха Кроум и останалите. Тяхната конзола беше като плетеница от жици и кабели, и покрити с гума канали, а в средата й стоеше малка сфера, не по-голяма от футболна топка. Катрин се досети какво е това. Пандора Шоу го бе открила в една затънтена лаборатория на изчезналата Америка и го бе взела със себе си в Оук Айлънд, а баща й го бе откраднал от нея в нощта, когато я беше убил. Инженерите го бяха почистили и ремонтирали, доколкото им позволяваха възможностите, подменяйки изгорелите вериги с примитивни машини, които бяха сглобили от мозъци на Преследвачи. Сега доктор Сплей стоеше пред него, а пръстите му шареха по клавиатура от слонова кост, набирайки зелени светещи поредици от числа на един преносим монитор. На друг монитор се виждаше мрачно изображение на местността пред Лондон, а върху далечната Защитна Стена бяха съсредоточени напречни линии.

— Акумулаторите са заредени — каза някой.

— Ето, Валънтайн! — каза Кроум, поставяйки кокалестата си ръка върху ръката на баща й. — Готови сме да създаваме история.

— Но пожарите, Кроум…

— По-късно можеш да си поиграеш на пожарникар — озъби се кметът на Лондон. — Трябва да унищожим Защитната Стена сега, преди МЕДУЗА да се е повредила от огъня.

Пръстите на Сплей продължаваха да щракат по клавиатурата, но останалите звуци в катедралата бяха утихнали. Инженерите наблюдаваха със страхопочитание гората от жици, където се образуваха странни светлинни лъчи и се носеха нагоре в небето над отворения купол със слаб звук, наподобяващ жужене на насекоми. Катрин започна да подозира, че те всъщност не разбираха тази технология, която баща й бе изровил за тях. Те бяха почти толкова респектирани от нея, колкото и самата тя.

Ако се бе затичала към тях, приготвяйки бомбата си, която да хвърли в древния компютър, може би щеше да промени всичко. Но как би могла да направи това? Баща й стоеше точно до онова нещо, и дори когато си каза, че той вече не е неин баща и опита да претегли неговия живот спрямо живота на хилядите хора, които щяха да загинат в Батмунк Гомпа, все пак не можа да си наложи да му причини това. Беше се провалила. Извърна лице към сводестия покрив и попита:

— Какво искаш да направя? Защо ме доведе тук?

Но Клио не й отвърна.

Кроум се приближи до клавиатурата.