Филип Рийв - Смъртоносни машини

Той проточи врат, надничайки през зейналите прозорци, като се опитваше да види дали обвивката гори. Нямаше пламъци, но над главата му се носеше огромна тъмна сянка, а лунната светлина се плъзгаше по бронираната й обвивка. Беше Елеваторът от Тринайсетия етаж , който спираше след „ Джени “ и извършваше мързелива победна обиколка далече над хълмовете на Шан Гуо, преди да се върне шеметно, за да го довърши.

Магнъс Кроум гледа как гостите му се тълпят на площада и зяпат ослепителния трептящ блясък от битката, която се води над облаците. Той поглежда часовника на китката си.

— Доктор Чандра, доктор Чъб, доктор Сплей, време е МЕДУЗА да заеме позиция. Валънтайн, ела с нас. Сигурен съм, че изгаряш от желание да видиш какво сме направили с твоята машина.

— Кроум — казва изследователят, препречвайки му пътя, — има нещо, което държа да кажа…

Заинтригуван, кметът повдига едната си вежда.

Валънтайн се колебае. Цяла вечер е планирал тази реч, знаейки, че точно това очаква да чуе Катрин. Сега, изправен пред ледения поглед на кмета на Лондон, той се запъва и известно време заеква.

— Струва ли си, Кроум? — казва той накрая. — Унищожаването на Защитната Стена няма да унищожи Лигата. Ще останат други крепости, които да покоряваме, стотици крепости, хиляди човешки животи. Този твой нов ловен район наистина ли струва толкова много?

Сред стоящите наоколо преминава вълна на изумление. Кроум отвръща спокойно:

— Стигнал си твърде далече, за да имаш съмнения, Валънтайн. Прекалено много се тревожиш. Доктор Туикс може да създаде цели армии от Преследвачи, които ще са повече от достатъчни да смажем всяка съпротива на диваците от Антитранспортната лига.

Той понечва да мине покрай него, но Валънтайн отново се озовава отпред.

— Помислете, господин кмете. Колко време ще ни издържа един нов ловен район? Хиляда години? Две хиляди? Един ден никъде няма да е останала плячка и Лондон ще бъде принуден да спре да се движи. Може би трябва да го приемем, да спрем сега, преди да бъдат убити още невинни хора. Възползвайте се от онова, което сте научили от МЕДУЗА и я използвайте за мирни цели…

Кроум се усмихва.

— Наистина ли смяташ, че съм толкова късоглед? — пита той. — Гилдията на инженерите е стигнала много по-далече в плановете си, отколкото подозираш. Лондон никога няма да спре да се движи. Движението е живот. Щом погълнем и последния скитащ се град и унищожим последното статично селище, ще започнем да копаем. Ще изградим огромни двигатели, захранвани от топлината на земното ядро и ще изведем нашата планета от орбитата й. Ще погълнем Марс, Венера и астероидите. Ще погълнем и самото слънце, а после ще се понесем из бездната на космоса. След един милион години нашият град ще продължава да пътува, но вече няма да преследва градове, с които да се храни, а цели нови светове!

Валънтайн го следва до вратата и навън през площада към „Свети Павел“. „ Катрин е права — не спира да мисли той. — Той е луд за връзване! Защо не сложих край на интригите му, когато имах тази възможност ?“ Над облаците ракетите блестят и гърмят, а светлината от един експлодирал кораб окъпва обърнатите нагоре лица на тълпата, която надава радостни викове.

А Хестър Шоу кляка на края на Етажа, докато наоколо крачат Възкръснали, зелените им очи шарят по стените и платформите, а стоманените им нокти са извадени и помръдват.

Котешката пътека свършваше при малка кръгла стая с щамповани номера по запотените стени и една-единствена метална врата. Бийвъс пъхна ключа в ключалката и Катрин чу как той се превъртя. Около ръба на вратата се появи светъл процеп и тя чу гласове отвън, носеше се едно проточено, развълнувано:

— Ооо!

— Намираме се на една алея откъм Патерностер Скуеър — каза Бийвъс. — Чудя се защо звучат толкова развълнувано?

Катрин извади часовника си и го задържа на слабия лъч светлина, идващ откъм вратата.

— Девет без десет е — каза тя. — Чакат МЕДУЗА.

Той я прегърна за последен път и бързо прошепна свенливо:

— Обичам те! — После я изтика покрай себе си през вратата, като се стараеше да изглежда като човек, който я държи в плен, а не като неин приятел, като се питаше дали някой друг инженер някога бе изричал думите, които той току-що каза, и дали се бе чувствал по начина, по който той се чувстваше, когато беше с Катрин.

Том с мъка си проправяше път из килналите се на една страна останки от гондолата на „ Джени “. Осветлението бе угаснало и в очите му от една порезна рана на челото му се стичаше кръв, която го заслепяваше. Болката от счупените му ребра преминаваше през тялото му на причиняващи гадене и световъртеж вълни и единственото, което му се щеше да направи, бе да легне със затворени очи и да си почива, но знаеше, че не бива. Той опипом затърси уредите за изстрелване на ракети, като се молеше на всички богове, за които бе чувал, да не са били взривени. При щракането на десния ключ от главното командно табло се показа екран за наблюдение, той избърса очите си и видя неясната призрачна сянка на Елеватора от Тринайсетия етаж , обърната с главата надолу, обградена от напречните жички и уголемяваща се с всяка изминала минута.