Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Успех, господин Под. Кейт, успех…

Някъде зад тях се чу силен глух тътен, който накара стъклото в изложбените сандъци да задрънчи.

— Тук са — каза Помрой. — Имат нужда от мен на поста ми…

— Ела с нас! — помоли го Катрин. — На Последния етаж ще бъдеш в по-голяма безопасност, сред тълпите…

— Това е моят Музей, госпожице Валънтайн — напомни й той, — и ще остана тук. Там горе само ще ви преча.

Тя го прегърна, притиснала лицето си в робата му, усещайки миризмата на нафталин и тютюн за лула.

— Бедният ви Музей!

Помрой сви рамене:

— Не мисля, че инженерите ще ни позволят да запазим реликвите си още дълго. Поне така ще се борим.

— А може и да спечелите…

— О, да — старият историк се засмя печално. — Някога редовно ги биехме на футболния шампионат между Гилдиите, нали така. Естествено, тогава нямаха автомати и Преследвачи, които да им помагат… — Той вдигна лицето й и я погледна много сериозно в очите. — Спри ги, Катрин. Осуети плановете им.

— Ще опитам — обеща тя.

— Скоро ще се срещнем пак — каза Помрой твърдо, вдигнал пушката си на излизане. — Ти притежаваш дарбата на баща си, Кейт: хората те следват. Виж как разбуни духовете сред нас!

Те отново чуха тътена от оръдия, когато той затвори вратата след себе си, а после тропота на ръчни оръжия, който вече се чуваше по-близо и бе примесен с едва доловими писъци.

— Виж! — каза Том.

Летяха високо сред тънки слоести облаци и той гледаше надолу към Лондон, далече пред тях.

— Ето го!

Беше по-голям, отколкото го помнеше, и много по-грозен. Странно как докато живееше там, той вярваше на всичко, което му казваха по телевизията за елегантния силует на града и неговата съвършена красота. Сега видя, че беше грозен; не беше по-добър от всеки друг град, просто бе по-голям. Една крепост от дим и бълващи комини. Вълна от мрак се носеше към планините, а белите вили на Хай Лондон се носеха по нейния хребет като някакъв крехък кораб. Не приличаше на негов дом.

— Ето там… — каза той отново.

— Виждам го — отвърна Хестър, застанала до него. — Нещо става на Последния етаж. Осветен е като на панаир. Том, ето къде трябва да се намира Валънтайн! Сигурно се готвят да използват МЕДУЗА!

Том кимна, като се почувства виновен при споменаването на МЕДУЗА. Знаеше, че ако мис Фанг беше тук, щеше да измисли план как да спре древното оръжие, но не виждаше какво той би могъл да направи за това. Беше прекалено голямо, прекалено ужасяващо и беше прекалено непосилно да мисли за него. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което бе от значение за него и Хестър, и да остави останалата част от света да се грижи сама за себе си.

— Той е там долу — прошепна момичето. — Усещам го.

Том не искаше да се приближава твърде много, в случай че кметът на Лондон бе оставил хора да наблюдават небето, или пък бе изпратил разузнавателни кораби. Той дръпна контролните лостове и усети мощното, бавно движение, щом корабът реагира. Той се издигна, а Лондон избледня, превръщайки се в петно бързодвижеща се светлина под облаците, докато насочваше кораба на юг и започна да кръжи наоколо.

Изкачваха се от един тъмен участък към друг, а фенерчето на Бийвъс Под мъждукаше върху напълно еднакви метални стъпала. Големите им сенки се плъзгаха по стените на шахтата. Не говореха много, но всеки от тях се вслушваше в равномерното дишане на другия, щастлив, че има компания. Катрин не спираше да поглежда назад, в очакване да види Куче зад себе си.

— Петстотин стъпала — прошепна Бийвъс, спрял на една площадка, насочвайки фенерчето си нагоре. Стълбите се виеха нагоре в безкрайна спирала. — Това сигурно е Първи етаж. По средата на пътя сме.

Катрин кимна, прекалено задъхана, за да говори и прекалено изнервена, за да си почива. Над главите им приемът на кмета сигурно беше в разгара си. Тя продължи да се изкачва, макар че коленете й се схващаха, а при всяко вдишване изпитваше студена силна болка в задната част на гърлото си, докато прекалено тежката чанта се удряше в ханша й.

През прозорците на кораба Хестър виждаше как Отвъдната Страна препуска покрай тях, само на стотина мили отдолу, прорязана от същите прави траншеи, из които се бяха препъвали с Том през първите дни от запознанството им. И ето го Лондон, с червени задни светлини, които светеха в тъмното, и изчезнаха, когато Том насочи кораба нагоре към гъстата отровна мъгла от отработените газове на града. Това му се удаваше, осъзна тя, и си помисли колко жалко беше, че планът му няма да проработи.