Филип Рийв - Смъртоносни машини

Радиостанцията се включи с изпукване. Пристанищната служба в Лондон изискваше кодовете им за идентификация.

Том я погледна уплашен, но тя знаеше как да се справи с това. Отиде до радиостанцията и бързо размърда ключа за „предаване“ нагоре-надолу, като умишлено преиначи съобщението си, все едно комуникационната система бе увредена.

— Лондонски въздушен кораб GE 47 — каза тя, спомнила си кодовото название, което пращеше от високоговорителите в Еърхейвън през всичките тези седмици досега. — Връщаме Шрайк обратно в Машинното отделение.

По радиостанцията казаха нещо, но тя я изключи. Край прозорците се виеше черен смог, върху стъклото се кондензираха водни капки, които се носеха насам-натам, оставяйки вълнообразни следи.

— Ще кръжа около града двайсет минути, а после ще дойда да те взема — казваше Том. — Това ще ти даде време да намериш Валънтайн и…

— След двайсет минути ще съм мъртва, Том — каза тя. — Просто гледай да се измъкнеш невредим. Забрави за мен.

— Ще се върна…

— Ще бъда мъртва.

— И въпреки това ще се върна…

— Няма смисъл, Том.

— Ще се върна да те взема.

Тя го погледна и видя, че в очите му блестяха сълзи. Той плачеше. Плачеше за нея, защото тя щеше да се изложи на опасност и той нямаше да я види повече, а тя си помисли, че е много странно и много мило това, че той толкова държи на нея, затова каза:

— Том, ще ми се… — и: — Том, ако аз… — и още откъслечни фрази, които постепенно се губеха в тишината, тъй като и тя самата не знаеше какво се опитва да каже. Знаеше само, че иска той да знае, че е най-хубавото нещо, което й се беше случвало.

Откъм виещия се мрак изникна една светлина, а после и друга. Издигаха се покрай Третия етаж, при това много близо. Вторият етаж мина покрай тях, а от платформите за наблюдение ги гледаха множество хора. После мина Съркъл Парк с окачени между дърветата фенери. Том бърникаше из контролните уреди на „ Джени “ и тя се понесе мощно напред, ниско над върховете на покривите на Найтсбридж и нагоре към ръба на кърмата на Последния етаж. Той хвърли бърз поглед към Хестър. Тя искаше да го прегърне и целуне, да направи нещо, но сега нямаше време за това и затова само изпъшка:

— Том, не се оставяй да те убият — дръпна контролните уреди за люковете на „отворено“, затича се към тях и скочи, докато корабът описваше трептяща дъга над ръба на Последния етаж.

Хестър се удари силно в палубата и се претърколи няколко пъти. „ Джени Ханивър “ бързо се отдалечаваше, осветяван от искрометния ракетен обстрел на батареята за въздушна отбрана от Инженериума. Ракетите не го уцелиха, корабът потъна в тъмнината и тя остана сама, олюлявайки се из сенките.

— Един-единствен кораб, господин кмете. — Беше един нервен на вид инженер, към чието ухо бе прикачен мидообразен радиопредавател. — Показа се ясно, но решихме, че може да е докарал група хора на борда.

— Представители на Антитранспортната лига на борда? — Кметът на Лондон кима, сякаш това бе дребен проблем, каквито възникват всеки ден. — Добре, добре. Доктор Туикс, мисля, че това ще бъде добра възможност да изпробвате новите си модели.

— О, боже! — изпищя жената, изпускайки чиния с канапета от вълнение. — Хайде, пиленца! Елате!

Нейните Преследвачи се обръщат с едно-единствено движение и се подреждат зад нея, крачейки към изходите сред развълнуваните, веселящи се хора.

— Доведете ми тези нашественици живи! — извика Кроум след нея. — Би било жалко да пропуснат голямото събитие.

Том избърса очите си с опакото на едната си ръка и се съсредоточи върху летенето, като насочи „ Джени “ далече от Лондон и нагоре. Вече не беше уплашен. Беше хубаво най-накрая да правиш нещо, както и да управляваш тази огромна превъзходна машина. Той зави на изток, насочил носа й към последните отблясъци на дневна светлина по върха на Жан Шан. Щеше да кръжи двайсет минути. Имаше чувството, че половината от времето вече е минало, но когато погледна хронометрите видя, че са изминали по-малко от две минути, откакто Хестър скочи долу в Лондон и…

Нещо стремително и ослепително се удари в гондолата, а ударът го изтръгна от седалката му. Той се хвана за един стълб и видя как документите, таблото с апаратура и дълги пращящи кабели, както и храмът с неговите снимки и панделки и недочетената книга на мис Фанг с главоломна скорост излетяха през една назъбена дупка в корпуса на кораба, мятайки се из небето като тромави птици. Големите прозорци се счупиха, нахлу въздух, който понесе частици стъкло.