Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Браво! — каза той и се усмихна с онази усмивка, която момчето помнеше от онази нощ в Подземието — мила, весела и напълно искрена усмивка. — Браво, Фенг Хуа!

— Тихо! — озъби му се тя. — Това не е игра…

Валънтайн се засмя.

— Напротив, мило мое Цвете на Вятъра, това е най-великата от всички игри и по всичко личи, че моят отбор печели. Не забеляза ли, че вашият Въздушен флот гори? Наистина трябваше да затегнете мерките си за сигурност. Предполагам, че тъй като Лигата от хилядолетия върви по собствен път, мислите, че можете да лежите на старите си лаври. Но светът се променя…

„ Той печели време “ — помисли си Том. Но не разбираше защо. Притиснат в ъгъла на тази платформа, невъоръжен, без шансове да избяга, какво се надяваше да спечели Валънтайн като дразни авиаторката? Той се запита дали не трябва да се приближи и да вдигне падналия меч и да остане до мис Фанг, докато дойде помощ, но у Валънтайн, дори и разгромен, имаше нещо толкова властно и опасно, че той не посмя да се покаже. Ослуша се, с надеждата да чуе звука от войници, приближаващи откъм тунела, като се чудеше какво е станало с Хестър. Единственото, което чу, бе далечният трясък на гонга и пожарната аларма откъм далечната страна на Стената, както и полуподигравателния, флиртуващ глас на Валънтайн.

— Трябва да дойдеш да работиш за Лондон, мила моя. В крайна сметка, утре по същото време Защитната Стена ще бъде развалина. Ще ти трябва нов работодател. С твоята Лига е свършено…

И откъм небето избухна блясък. Това бе пронизващият лъч на претърсващите светлини на въздушен кораб, които старателно изследваха снега. Заслепена, авиаторката се олюля назад, а Валънтайн скочи, грабна меча си и силно я удари с тяло, докато го забиваше докрай в нея. За миг двамата се олюляха заедно като пияни танцьори в края на веселбата, достатъчно близо до скривалището на Том, за да може той да види как яркото острие излиза от тила на мис Фанг и да чуе нейния отчаян, заглъхващ шепот:

— Хестър Шоу ще те открие. Ще те открие и ще… — После Валънтайн завъртя меча си, за да го освободи и я остави да падне, като се извърна и скочи върху назъбения парапет, докато Елеваторът на Тринайсетия етаж се появи и надвисна сред ослепителния блясък на светлините.

Черният въздушен кораб се носеше мълчаливо, яхнал вятъра към своята височайша среща, докато защитниците на Батмунк Гомпа бяха ангажирани с пожари и експлозии. Сега двигателите му се събудиха за живот, разпиляваха танцуващите снежинки и заглушиха ужасения вик на Том.

Валънтайн тръгна по корпуса на един ракетен катапулт, чевръст като атлет върху греда и скочи, като за един миг увисна в открития въздух, преди ръцете му да намерят въжената стълба, която Пюзи и Генч бяха наклонили заради него. След като я хвана, той се метна в гондолата.

Том се затича напред и неочаквано потъна в мрак, когато претърсващите светлини угаснаха. От по-високите батареи започнаха да падат искрящи ракети, които се взривяваха в плътната стена на Елеватора . Някой разби стъкло в гондолата, но черният въздушен кораб вече бързо се отдалечаваше от Стената. Дирята, оставена от двигателите му, се блъсна в лицето на Том, когато той коленичи над Ана Фанг, разтърсвайки я със смътната надежда, че би могла да се събуди.

— Не е честно! — изхлипа той. — Той изчака, за да те подмами! Ти го победи! — Авиаторката не отвърна нищо, само гледаше втренчено край него с израз на някаква глупава изненада, а очите й бяха безцветни като сухи речни камъчета.

Том седна до нея в почервеняващия сняг и се опита да помисли. Предполагаше, че сега ще се наложи да напусне Батмунк Гомпа, да се изнесе бързо, преди Лондон да е дошъл, но самата мисъл отново да се движи го изморяваше. Беше му омръзнало да го подмяташ напред-назад по света заради плановете на други хора. В гърдите му започна да се надига постепенно изгарящ гняв, докато мислеше за Валънтайн, който щеше да отлети вкъщи, за да бъде посрещнат като герой. Валънтайн бе причината за всичко това! Именно Валънтайн бе опропастил живота му, както и този на Хестър, и бе сложил край на толкова много други животи. Не друг, а Валънтайн бе дал МЕДУЗА на Гилдията на инженерите. Хестър беше права: трябваше да я остави да го убие, когато имаше възможност…

От далечния край на платформата се чу шум. Той вдигна глава и видя черна маса от ръце, крака и наметало, която забързано се разплиташе, подобно на голям паяк, спуснал се от тавана. Беше Хестър, която бе завила в погрешната посока, докато преследваше Валънтайн и се бе озовала при един бункер за наблюдение. Но сега тя вече бе тук, изминала пеша тридесет фута снежна стена, последните десет, от които — търкаляйки се. Очите й за миг се спряха на падналата авиаторка, после тя се извърна, отиде до назъбените парапети и се загледа в мрака и в танцуващите снежинки.