Филип Рийв - Смъртоносни машини

Тя едва успя да накара думите да излязат от устата й, но накрая попита:

— Имала ли е дете?

— Мисля, че да — замисли се възрастният човек. — Да, спомням си, че веднъж госпожа Шоу ми показа снимка, когато дойде с някаква керамика за моя отдел. Прекрасни екземпляри. Ваза с украшения от Ерата на Електрическата Империя, най-добрата в своята категория от цялата колекция…

— Помните ли името му?

— Ами, да видим… EE27190, ако не се лъжа.

— Не на вазата! На детето!

Нетърпеливият вик на Катрин отекна в залата, а и в залите извън нея и доктор Аркънгарт отначало изглеждаше стреснат, а после обиден.

— Ами, всъщност, госпожице Валънтайн, няма нужда да ми се сопвате! Как бих могъл да помня името на детето? Това беше преди петнайсет или шестнайсет години, а и аз никога не съм обичал деца; отвратителни същества, текат отвсякъде и не уважават керамиката. Но мисля, че точно това се казваше Хати, или Холи, или…

— Хестър — проплака Катрин, обърна се и се затича, а Куче я следваше по петите, тя тичаше и тичаше, без да знае накъде и защо, тъй като нямаше как да надбяга ужасяващата истина. Тя знаеше как баща й се е добрал до ключа към МЕДУЗА и защо никога не бе говорил за това пред нея. И най-накрая разбра защо бедната Хестър Шоу искаше да го убие.

Ръката на Валънтайн рисуваше неуловими, сложни фигури във въздуха над наведената глава на момичето, чието лице бе спокойно и усмихнато, съвсем неподозиращо, че я благославя най-отявленият враг на Лигата.

Том наблюдаваше иззад един храм на Богинята на небето. Очите му през цялото време знаеха кой е монахът в червените дрехи и сега мозъкът му се присъединяваше към тях в някакъв стремителен пристъп на откривателство. Капитан Кора бе казал, че Елеваторът от тринайсетия етаж разузнава из планините. Вероятно бе оставил Валънтайн сред скалите близо до Батмунк Гомпа и той бе извървял останалата част от пътя пеша, промъквайки се в града като крадец. Но защо? Каква тайна мисия би го довела тук?

Том не знаеше какво да чувства. Разбира се, беше уплашен, че се намира в такава близост до човека, опитал се да го убие, но същевременно бе възбуден от дързостта на Валънтайн. Каква ли смелост се изискваше да се промъкне във великото укрепление на Лигата, под самите носове на враговете на Лондон! Това беше онзи вид авантюра, за който Валънтайн бе писал в книги, които Том бе препрочитал много пъти, скрит под одеялата в спалнята на чираците трета степен с фенерче, дълго след като бяха загасили лампите.

Валънтайн приключи благославянето и продължи нататък. За няколко секунди Том го изгуби от поглед сред тълпите на площада, но после зърна червената роба да се изкачва по широките централни стълби. Той го последва на безопасно разстояние, минавайки покрай просяци, охранители и продавачи на топла храна, никой, от които не се досещаше, че фигурата в червена роба е нещо повече от един от онези откачени свети хора. Сега Валънтайн бе навел глава и се изкачваше бързо, така че Том не се чувстваше в опасност, докато бързаше напред, на двадесет или тридесет крачки зад него. Но все още не знаеше какво трябва да направи. Хестър заслужаваше да знае, че убиецът на родителите й е тук. Дали да я намери? Да й каже ли? Но Валънтайн сигурно изпълняваше някоя важна за Лондон мисия, може би събираше информация, за да знаят инженерите накъде точно да насочат МЕДУЗА. Ако Хестър го убиеше, той щеше да е предал целия си град…

Том продължаваше да се катери, пренебрегнал болката в счупените си ребра. Около него терасите на Батмунк Гомпа бяха осеяни с лампи и фенери, а обвивките на такситата-балони светеха отвътре, докато се издигаха и спускаха като странни морски същества, плуващи около коралов риф. И той бавно осъзна, че не иска Валънтайн да успее в онова, което планира. Лондон не бе по-добър от Тънбридж Уийлс, а това място бе старинно и красиво. Нямаше да позволи да бъде унищожено!

— Това е Валънтайн! — извика той, катерейки се по стълбите, опитващ да предупреди минувачите за опасността. Но те само го зяпаха, без да го разбират и когато накрая той настигна мъжа в червената роба и свали качулката му, откри кръглото стреснато лице на един странстващ монах, който примигна насреща му.

Той се огледа като обезумял и разбра какво е станало. Валънтайн бе минал по едни странични стълби от централния площад, като бе оставил Том да следи грешната червена роба. Той отново се затича надолу. Валънтайн едва се виждаше — червено петно, катерещо се сред светлина от фенери към високите части на града — и гнездото на великите въздушни разрушители.