Филип Рийв - Смъртоносни машини

Искаше да види повече. Отивайки до най-близкото такси-балон, той накара пилота да разбере, че е гост на мис Фанг и иска да слезе в града. Мъжът се усмихна и започна да прибавя тежест към гондолата си с камъни от един куп, намиращ се наблизо и скоро Том се озова отново на път надолу покрай многото нива на града, докато не се озова на нещо като централен площад, където пристигаха и потегляха десетки други таксита, а по лицевата част на Защитната Стена се разклоняваха стълби, изкачвайки се нагоре към Високите Орлови гнезда и слизайки надолу към магазините и пазарите по долните етажи.

Новината за МЕДУЗА се разпространяваше бързо из Батмунк Гомпа и вече много от къщите и магазините бяха със спуснати капаци, а собствениците им бягаха към градове далече на юг. Долните етажи, обаче, все още бяха пълни с хора и докато слънцето се спускаше зад Стената, Том се скиташе из оживените базари и стръмни стълби. По ъглите на улиците имаше палатки на ясновидци и храмове на небесни божества, прашни от ронливата сива пепел от пръчките тамян. На централния площад играеха свирепи на вид уйгури акробати и накъдето и да погледнеше, виждаше войници и авиатори от Лигата: руси гиганти от Шпицберген и синьо-черни войни от Лунните Планини, дребните мургави хора от статичните селища в Андите и хора с огнен тен от укрепленията в джунглите на Лаос и Анам.

Той се опита да забрави, че част от тези млади мъже и жени вероятно скоро щяха да пускат ракети над Лондон и започна да се наслаждава на потока от лица и неразбираемата смесица от езици — и понякога чуваше някой да казва: „Том!“ или „Томаш!“, или „Тао-ма!“, докато го сочеха с пръст на приятелите си. Разказът за сражението му с Шрайк се бе разпространил из планините от един снабдителен пункт до друг и го очакваше тук в Батмунк Гомпа. Той нямаше нищо против. Този Томас, за когото говореха те, сякаш беше различен, един смел и силен Томас, който разбираше какво трябва да се направи и не изпитваше никакви съмнения.

Тъкмо се питаше дали не трябва да се върне в двореца на губернатора и да намери Хестър, когато забеляза висока фигура да се качва по едно от близките стълбища. Мъжът носеше опърпана червена дреха, качулката бе прихлупена върху лицето му, в едната си ръка държеше тояга, а през рамо бе метнал торба. Том вече бе виждал десетки от тези скитащи се свети мъже в Батмунк Гомпа. Монаси, служещи на планинските богове, които пътуваха от град в град през високите проходи. (Горе на пристанищната платформа Ана Фанг се бе навела да целуне краката на един от тях и му бе дала шест бронзови монети, за да благослови „ Джени Ханивър “.) Но този човек беше различен; нещо в него прикова погледа на Том и не му позволяваше да го отмести.

Той започна да върви след червената роба. Последва я из пазара за подправки с хилядите му причудливи аромати, после надолу по тясната Улица на тъкачите, където пред магазините на ниски колчета висяха стотици кошници, подобно на надвиснали гнезда, които се удряха в главата му, докато минаваше под тях. Какво беше особеното в начина, по който се движеше мъжът и в дългата кафява ръка, стиснала тоягата?

После, под един фенер на централния площад, монахът бе спрян от едно момиче на улицата, което го помоли да я благослови, и Том зърна брадясалото лице под качулката. Той познаваше този орлов нос и моряшките очи; знаеше, че амулетът, висящ между черните вежди, крие знака на Гилдията на лондонските историци.

Мъжът беше Валънтайн!

Катрин прекарваше много време в Музея през последните дни, докато Лондон се носеше с ръмжене към планините. В безопасност в неговия заплетен лабиринт, тя не можеше да чува бръмченето на трионите, които поваляха и последните няколко дървета в Съркъл Парк, за да захранват двигателите, или пък одобрителните възгласи на шумните тълпи, които всеки ден се събираха пред обществените телевизори, където постепенно им се разкриваха подробностите от великия план на Кроум. Тя дори успя да забрави за охранителите на Гилдията на инженерите, които сега бяха навсякъде, не просто обичайните главорези в бели престилки, а някакъв странен нов вид с черни престилки и качулки, безмълвни и сковани в движенията си, с някаква слаба зеленикава светлина под боядисаните си маски: Възкресените хора на доктор Туикс.

Но ако трябваше да бъде честна пред себе си, не ставаше въпрос само за спокойствието и тишината, които я караха да се отбива в Музея. Бийвъс беше там, неговите взети назаем постелки покриваха пода на старата Транспортна зала, под прашните висящи макети на безмоторни самолети и летателни апарати. Тя все повече се нуждаеше от неговата компания, докато градът се движеше на изток. Харесваше й фактът, че той беше нейната тайна. Харесваше нежния му глас и странния смях, който винаги звучеше така, сякаш изпробваше силата му, сякаш никога не бе изпитвал особено голяма нужда да се смее долу в Дълбокото Подземие. Харесваше й начинът, по който я гледа, тъмните му очи винаги се спираха на лицето й и особено на косата й.