Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Това е Валънтайн! — извика Том сочейки, но никой от хората наоколо не говореше английски; някои си помислиха, че е луд, а други решиха, че иска да каже, че МЕДУЗА се кани да нападне. Вълна от паника се разля из площада и не след дълго той чу предупредителни удари с гонг да отекват из гъстонаселените тераси на магазините и хановете отдолу.

Първата му мисъл бе да открие Хестър, но нямаше представа къде да я търси. После изтича до едно такси-балон и каза на пилота:

— Карай след този монах! — но жената се усмихна и поклати глава неразбиращо. — Фенг Хуа! — извика Том, спомнил си името на Ана Фанг в Лигата и пилотът на таксито кимна и се усмихна, след което потегли. Той опита да се успокои, докато балонът се издигаше във въздуха. Щеше да открие мис Фанг. Мис Фанг щеше да знае какво да направи. Той си спомни как му бе поверила „ Джени “ по време на полета през планините и се засрами заради това, че я бе нападнал на събранието на съвета.

Очакваше таксито да го заведе в двореца на губернатора, но вместо това то кацна на мястото, където бе закотвена „ Джени Ханивър “. Пилотът посочи един хан, прилепен към долната страна на терасата отгоре, подобно на гнездо на домашна лястовичка.

— Фенг Хуа! — каза тя безпомощно. — Фенг Хуа!

В един изпълнен с паника миг Том си помисли, че го е завела в хан със същото име като това на мис Фанг; после, на един от многото балкони на зданието, той зърна кървавочервеното яке на авиаторката. Напъха всички пари, които имаше в ръцете на пилота, крещейки:

— Задръжте рестото! — и я остави да зяпа непознатите физиономии на Куърк и Кроум, докато тичаше с все сила.

Мис Фанг седеше на една маса на балкона с капитан Кора и строгата млада авиаторка от Керала, която толкова много се бе ядосала от избухването на Том по-рано. Те пиеха чай и бяха погълнати от дискусия, но всички скочиха на крака, щом Том се появи, преплитайки крака на балкона.

— Къде е Хестър? — настоятелно попита той.

— Долу на пристанищните платформи, в едно от обичайните си настроения — каза мис Фанг. — Защо?

— Валънтайн! — изпъшка той. — Тук е! Преоблечен като монах!

Музикантът в хана престана да свири, и звукът на биещите гонгове в долната част на града се разнесе през отворените прозорци.

— Валънтайн, тук? — изсмя се злобно момичето от Керала. — Това е лъжа! Варваринът мисли, че може да ни уплаши!

— Млъкни, Сатя! — Мис Фанг се пресегна и сграбчи Том за ръката. — Сам ли е?

Възможно най-бързо Том й разказа какво бе видял. Тя издаде съскащ звук през стиснатите си зъби.

— Той преследва нашия Въздушен флот! Иска да ни унищожи!

— Един човек не може да унищожи Въздушен флот! — възпротиви се Кора, усмихвайки се на самата идея.

— Никога не си виждал Валънтайн в действие! — каза авиаторката. Тя вече се бе изправила на крака, развълнувана от възможността да кръстоса шпаги с най-великия агент на Лондон. — Сатя, отиди да събудиш охраната, кажи им, че Високите Орлови гнезда са в опасност. — Тя се обърна към Том. — Благодаря ти, че ни предупреди — каза тя нежно, сякаш разбираше мъчителното решение, което му се бе наложило да вземе.

— Трябва да кажа на Хестър — възпротиви се той.

— Твърдо не! — каза му тя. — Само ще се остави да я убият, или ще убие Валънтайн, а аз искам да е жив, за да го разпитам. Остани тук, докато всичко свърши. — Последва още една съкрушителна усмивка и тя изчезна, слезе по стълбите и напусна обзетия от паника хан, а Кора я следваше по петите. Изглеждаше непоколебима, опасна и много красива и Том усети, че е пометен от същата всепоглъщаща любов, която знаеше, че изпитват към нея Кора и момичето от Керала, както и всички останали от Лигата.

Но после се сети за Хестър и за това, което щеше да каже тя, когато разбереше, че е видял Валънтайн, без дори да й каже.

— Велики Куърк! — извика той внезапно. — Ще я намеря! — Сатя само го изгледа втренчено, но вече не беше строга, само уплашена и много млада и докато той тичаше към стълбите, извика: — Чу какво каза мис Фанг! Обяви тревога!

Излезе отново на тъмните стълби, надолу към пристанищната платформа, където бе закотвена „ Джени Ханивър “.

— Хестър! Хестър! — извика той. Тя беше там, идваше към него сред блясъка на светлините за приземяване, придръпвайки червения шал нагоре през лицето си. Той й разказа всичко и тя прие новината със студения, мълчалив, свиреп поглед, който бе очаквал. После беше неин ред да побегне, а той да я следва по безкрайните стъпала.