Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Трябваше да съм аз — чу я той да казва. — Поне щях да се погрижа да го отнеса със себе си.

Том я гледаше. Чувстваше се скован, уморен и разтреперан от мъката и гнева, бушуващи в него и знаеше, че сигурно и Хестър изпитва същото, че винаги се бе чувствала по този начин, още откакто Валънтайн бе убил родителите й. Чувството беше ужасно и той се сещаше само за един начин да се излекува от него.

Опипа с пръсти мястото под яката на якето на Ана, намери ключа, който си беше на каишката и го изтръгна. После се изправи и отиде до мястото, където стоеше Хестър и обви ръце около нея. Все едно прегръщаше статуя, толкова скована и напрегната бе тя, но той имаше нужда да се опре на нещо и така или иначе я прегърна. Над главите им продължаваха да гърмят оръжия с напразната надежда да уцелят Елеватора от Тринайсетия етаж . Той приближи лицето си до ухото на Хестър и извика сред шума:

— Да си вървим вкъщи!

Тя се огледа при тези думи, озадачена и малко раздразнена:

— Полудя ли?

— Не разбираш ли? — извика той, смеейки се на налудничавата идея, която се промъкваше в съзнанието му. — Някой трябва да го накара да си плати! Ти беше права, не трябваше да те спирам преди, но се радвам, че го направих, защото полицията от Подземието щеше да те убие и тогава никога нямаше да се запознаем. Сега мога да ти помогна да се добереш до него, а след това да се измъкнеш. Ще се върнем в Лондон! Сега! Заедно!

— Ти наистина си откачил — каза Хестър, но все пак тръгна с него, като му помагаше да намери обратния път през Защитната Стена, докато около тях тичаха войници, уплашени, изцапани със сажди и твърде закъснели, надаващи злочести викове при вида на телата върху ракетната платформа.

Нощното небе над Батмунк Гомпа беше изпълнено с дим и дрипи от обгорели покривала на кораби. При Високите Орлови гнезда все още горяха огньове, но пътищата в долината вече бяха задръстени от цели съзвездия малки светлинки, фенерите на бежанците, пръснати из планините като вода, изригнала от отприщен бент. С гибелта на Въздушния флот бе дошъл и краят на Защитната стена и нейните обитатели бягаха толкова бързо, колкото можеха да ги носят краката им, мулетата, волските каруци и товарните балони.

Долу на пристанищната платформа в задименото небе вече излитаха кораби и поемаха на юг. Момичето от Керала, Сатя, опитваше да обуздае няколко паникьосани войници, ридаейки:

— Останеше да отбранявате Стената! Южният Въздушен флот ще ни подкрепи! Може да пристигнат след по-малко от седмица! — Но всички знаеха, че дотогава Батмунк Гомпа няма да го има, а Лондон ще напира на юг към сърцето на Лигата. — Останете да отбранявате Стената! — умоляваше ги тя, но въздушните кораби продължаваха да се издигат и издигат покрай нея.

„ Джени Ханивър “ все още стоеше закотвена, притихнала и мрачна. Ключът, който Том бе взел от врата на Ана Фанг пасна точно в ключалката на предния вход и скоро той седеше в пилотската кабина, взрян в контролните уреди. Имаше много повече, отколкото си спомняше.

— Сигурен ли си, че можем да го направим? — попита тихо Хестър.

— Разбира се — отвърна Том. Той пробва няколко ключа. Входът отново се отвори, осветлението в кабината се включи, машината за кафе започна да издава звук, наподобяващ добронамерено куче, прочистващо гърлото си, а от покрива се спусна малка надуваема лодка, която събори Том.

— Напълно ли си сигурен? — попита тя, докато му помагаше да се изправи.

Той кимна.

— Като малък правех макети на кораби, така че принципът ми е ясен. А и мис Фанг ми показа как се управлява, докато бяхме в планините… Просто ми се щеше да бе надписала всичко на английски.

Той се замисли за миг, после дръпна друг лост и този път двигателите се задействаха. Отвън на пристанищната платформа хората се обърнаха да зяпат и някои направиха знака за пропъждане на злото. Бяха чули за смъртта на Фенг Хуа и се питаха дали на борда на „ Джени Ханивър “ не обитаваше неспокойния й дух. Но Сатя видя Том и Хестър да стоят пред контролното табло и се затича към тях.

Уплашен, че тя ще му попречи да излети, Том затърси лостовете, които задвижват главината на двигателите. Лагерите изскърцаха, докато се завъртаха в позиция за излитане. Той се засмя, очарован от начина, по който корабът реагираше на допира на ръцете му върху контролните уреди, чул познатото скърцане и пуфтене на газовите клапи някъде над главите им и трясъка на акостиращите съоръжения, които се освобождаваха. Хората махаха с ръце и викаха, а Сатя извади пистолет, но в последния момент капитан Кора с олюляване излезе на платформата, подкрепян от един член на екипажа си и леко й го отне. Той погледна към Том, вдигна ръка, за да му пожелае късмет и точно учудващата розовина на неговата длан и върховете на пръстите му се запечата в съзнанието на момчето, докато корабът се олюляваше несигурно нагоре в небето и се изкачи през дима, идващ от Високите Орлови гнезда. Той погледна за последно надолу към Батмунк Гомпа, после изви кораба над Защитната Стена и насочи носа му на запад.