Филип Рийв - Смъртоносни машини

При стената климатът бе съвсем друг. Когато Том и Хестър приближиха върха, въздухът стана разреден и хладен. Големи хвърчащи снежинки започнаха да бръснат лицата им като крила на пеперуди. На една широка платформа пред себе си виждаха светлина на фенер там, където един танкер с газ се издигаше празен от Високите Орлови гнезда. След това видяха невероятен огнен език да се изстрелва от лицевата част на Стената, после още един и още един, сякаш там съхраняваха дракони, а не въздушни кораби. Поразена от взрива, обвивката на танкера експлодира, а около него се разтвориха белите парашути на напускащия го екипаж. Хестър спря за миг и погледна назад, а в окото й проблясваха пламъци.

— Той го е направил! Закъсняхме прекалено много! Подпалил е Въздушния флот!

Те продължиха да тичат. Том усещаше болка в ребрата при всяко вдишване, а студеният въздух изгаряше гърлото му, но той се движеше толкова близо след Хестър, колкото му беше възможно, газейки из скърцащ сняг по една тясна пътека към платформата пред орловите гнезда. Бронзовите врати бяха отворени и от тях се изсипа тълпа мъже, предпазващи лицата си от горещината на пожара. Някои от тях влачеха ранените си другари, а близо до главния вход Том видя Кора, на когото двама от наземния екипаж оказваха помощ.

Авиаторът вдигна глава, когато Том и Хестър се затичаха към него.

— Валънтайн! — каза той. — Измамил е охраната да го пусне, като е казал, че иска да благослови нашите въздушни кораби. Тъкмо монтираше експлозивите си, когато пристигнахме с Ана. О, Том, никога не сме допускали, че дори и варварин би се осмелил да направи нещо подобно! Целият ни въздушен флот… Горкичкият ми „ Мокеле Мбембе “… — Той млъкна и изкашля кръв. Мечът на Валънтайн бе пронизал белия му дроб.

— А мис Фанг? — попита Том.

Кора поклати глава. Не знаеше. Хестър вече се промъкваше сред изгарящата топлина на хангарите, без да обръща внимание на мъжете, които опитваха да я върнат обратно. Том се затича след нея.

Беше като да тичаш във фурна. Остана с впечатлението, че се намира в огромна пещера, в която се отваряха други, по-малки пещери — хангарите, където се намираха военните кораби на Лигата. Валънтайн сигурно беше преминавал бързо от кораб на кораб, поставяйки фосфорни бомби. Сега от тях се виждаха само деформирани краища в нажежения до бяло център на пожара.

— Хестър! — извика Том, а гласът му се изгуби сред тътена на пламъците и той я видя на кратко разстояние пред себе си, забързана по един тесен тунел, който водеше по-навътре в Стената. „ Няма да я последвам там вътре ! — помисли си той. — Ако иска да попадне в капан и да се изпече, така да бъде… “ Но когато се обърна назад към сигурността на платформата, амунициите в гондолите на горящите кораби се подпалиха и внезапно навсякъде се разхвърчаха ракети и куршуми, които се заудряха с трясък о каменните стени и засвистяха из въздуха около него. Тунелът беше по-близо от главния вход и той влезе в него залитайки, като шепнеше молитви към всички богове, за които можеше да се сети.

Някъде пред него нахлуваше свеж въздух и той осъзна, че тунелът сигурно води право през цялата стена към една от оръдейните платформи на западната фасада. — Хестър? — извика отново Том. Отговори му само ехото, примесено с ехтящия тътен на огньовете в хангара. Той продължи напред. При едно разклонение в тунела лежеше сгушена фигура на млад авиатор, съсечен от Валънтайн. Том с облекчение си пое дъх, понеже това не беше Хестър или мис Фанг, а после изпита вина, защото горкият човек бе мъртъв.

Огледа внимателно разклоняващия се тунел. Накъде да тръгне?

— Хестър? — извика нервно. Един заблуден куршум от хангара профуча край него и уцели каменния зид до главата му. Направил набързо своя избор, той се наведе и пое по десния коридор.

Сега дочу друг звук, по-близък и пронизителен от тътена на огньовете — лекото, наподобяващо птича песен жужене на метал, удрящ се в метал. Том забързано се понесе по хлъзгавите стъпала, видя пред себе си светлина и се затича към нея. Той излезе сред снежната вихрушка върху една широка платформа с насочена на запад ракетна батарея. От един железен казан се извиваха трептящи пламъци и осветяваха древните назъбени стени, проснатите тела на зенитчиците и яростния блясък на мечовете, докато Валънтайн и мис Фанг се сражаваха един срещу друг напред-назад из отъпкания сняг.

Том се приведе в сенките при входа на тунела, стиснал болящите го ребра, вгледан пред себе си. Валънтайн се биеше превъзходно. Беше разкъсал монашеските си одежди и под тях се разкриваха бяла риза, черен брич и дълги черни ботуши. Той парираше, мушкаше и се навеждаше грациозно под ударите на авиаторката, но Том виждаше, че е срещнал достоен противник. Хванала дългия си меч с две ръце, мис Фанг го избутваше назад към ракетната батарея и телата на мъжете, които бе убил, предусещайки всеки негов удар, докато финтираше и замахваше, скачайки във въздуха, за да избегне някой нисък обратен удар, докато накрая изби меча от ръката му. Той падна на колене, за да го вземе, но острието й вече беше опряно на гърлото му и Том видя как тъмна струя кръв започна да багри яката на ризата му.