Филип Рийв - Смъртоносни машини

Но останалите негови служители с по-голяма готовност вярваха на доклада на Цветето на Вятъра.

— Той ще дойде тук, със сигурност — каза един от тях, авиаторка от Керала, не много по-голяма от Том. — Онзи ден изпратих на запад един разузнавателен кораб, Фенг Хуа — обясни тя, гледайки мис Фанг с обожание. — Този варварски град бе на по-малко от петстотин мили разстояние оттук и се приближаваше бързо. До утре вечер МЕДУЗА може да се озове в нашия обсег.

— А в планините са съзрели черен въздушен кораб — вметна капитан Кора. — Корабите, изпратени да го обезвредят, така и не се върнаха. Предполагам, че това е бил Елеваторът от Тринайсети етаж на Валънтайн, който са изпратили да шпионира градовете ни, за да може Лондон да ги погълне.

Валънтайн! Том изпита странна смесица от гордост и страх при мисълта за Главния историк, движещ се на свобода тук, в самото сърце на Шан Гуо. До него Хестър се напрегна при споменаването на името му. Той я погледна, но тя бе извърнала поглед някъде встрани от него, навън през отворените прозорци към планините, сякаш едва ли не очакваше да види Елеватора от Тринайсетия етаж да прелети покрай тях.

— Няма град, който да мине през Защитната Стена — каза губернатор Кан, верен на своите прадеди, но вече не звучеше убеден в това.

— Трябва да поставите в бойна готовност Въздушния флот, губернаторе — настоя мис Фанг, накланяйки се напред в стола си. — Да бомбардирате Лондон, преди да успеят да доведат МЕДУЗА в обхвата ви. Това е единственият начин да бъдем сигурни.

— Не! — извика Том и скочи на крака, така че столът му падна назад с трясък. Не вярваше на ушите си. — Ти каза, че идваме тук, за да предупредим хората! Не можеш да нападнеш Лондон! Хората ще пострадат! Невинните хора! — Той мислеше за Катрин, представяше си как торпедата на Лигата се разбиват в Клио Хаус и Музея. — Ти обеща! — каза той немощно.

— Фенг Хуа не дава обещания на диваци — озъби се момичето от Керала, но мис Фанг й направи знак да замълчи. — Ще ударим само Подземието и релсите, Том — каза тя. — После Последния етаж, където съхраняват МЕДУЗА. Не искаме да нараняваме невинните хора, но какво друго ни остава да направим, ако един варварски град е решил да ни отправи заплаха?

— Лондон не е варварски град! — извика Том. — Вие сте варвари! Защо Лондон да не погълне Батмунк Гомпа, ако се налага? Ако не ви харесва тази идея, още отдавна е трябвало да поставите града си на колела, като цивилизовани хора!

Някои от офицерите на Лигата му закрещяха да замълчи, а момичето от Керала извади меча си, но мис Фанг ги успокои с няколко думи и се обърна с търпелива усмивка към Том.

— Може би трябва да ни оставиш, Томас — каза тя категорично. — Ще дойда да те взема по-късно.

Очите на Том се напълниха с глупави сълзи. Беше Му жал за тези хора, естествено, че беше така. Виждаше, че не са диваци и вече наистина не вярваше, че заслужават да бъдат погълнати, но не можеше просто да си седи и да ги слуша как правят планове да нападнат дома му.

Той се обърна към Хестър с надеждата, че ще застане на негова страна, но тя бе погълната от собствените си мисли, а пръстите й следваха ли, следваха белезите под червения й воал. Тя се чувстваше виновна и глупава. Виновна, защото беше щастлива във въздуха с Том, а не беше редно да се чувства щастлива, докато Валънтайн броди наоколо безнаказано. Глупава, защото когато той й подари шала, бе започнала да се надява, че наистина я харесва. Мисълта за Валънтайн обаче я накара да си спомни, че никой не би могъл да я харесва, не и по този начин, никога. Когато видя, че той я гледа, тя само каза:

— Могат да убият, когото си поискат в Лондон, изобщо не ме е грижа, стига да оставят Валънтайн за мен.

Том й обърна гръб и излезе от високата стая, а докато вратата се затваряше зад него, чу как момичето от Керала просъска:

— Варварин!

Останал сам, той започна да се мотае по терасата, където чакаха балони-таксита и седна на една каменна пейка. Чувстваше се ядосан и предаден и мислеше за нещата, които трябваше да каже на мис Фанг, само да се бе сетил навреме за тях. Под него върховете на покривите и терасите на Батмунк Гомпа се разпростираха надалече в сенките под белите разклонения на планините и той се улови, че си представя какво ли е да живееш тук и да се събуждаш всеки ден от живота си с един и същ изглед. Не копнееха ли хората от Защитната Стена за движение и промяна на обстановката? Как сънуваха без тътнещите вибрации на градските двигатели, които да ги люлеят, за да заспят? Дали обичаха това място? И внезапно той се почувства ужасно натъжен поради вероятността целият този шумен, пъстър древен град да се превърне в развалини под релсите на Лондон.