Филип Рийв - Смъртоносни машини

Светът се променяше. Това не беше нещо ново, разбира се. Първото, което научаваше един чирак историк, бе, че светът непрекъснато се променя, но сега той се променяше толкова бързо, че всъщност човек можеше да види как става това. Гледайки надолу от летателната палуба на „ Джени Ханивър “, Том видя широките равнини на източния Ловен Район, осеяни с бързодвижещи се градове, подтикнати към бягство, от каквото и да бе онова нещо, разкъсало северното небе. Те се носеха далече от него, доколкото им позволяваха релсите или колелата, като бяха твърде разтревожени, за да се опитват да се изяждат.

— МЕДУЗА — чу той мис Фанг да прошепва на себе си, вгледана към далечния, обгърнат в пламъци дим.

— Какво е това МЕДУЗА? — попита Хестър. — Знаеш нещо, нали? За какво бяха убити майка ми и баща ми?

— Опасявам се, че не знам — отвърна авиаторката. — Ще ми се да беше така. Но чух това име веднъж. Преди шест години един друг агент на Лигата успя да проникне в Лондон, преструвайки се на член от екипажа на един лицензиран въздушен кораб. Беше чул нещо, което сигурно го е заинтригувало, но така и не научихме какво е било. Лигата получи само едно съобщение от него, само две думи: „ Пазете се от МЕДУЗА “. Инженерите го хванаха и го убиха.

— Откъде знаеш? — попита Том.

— Понеже ни изпратиха главата му — каза мис Фанг. — С наложен платеж.

Същата вечер тя насочи „ Джени Ханивър “ надолу към един от бягащите градове, достопочтен град с четири платформи на име Перипатетиаполис, който се движеше на юг, за да се подслони в планините отвъд Казашко море. На въздушния пристан там те научиха още новини за онова, което се бе случило с Панцерщат-Байройт.

— Видях го! — каза един авиатор. — Бях на сто мили разстояние, но въпреки това го видях. Огнен език, подал се от Последния етаж на Лондон, който сееше смърт по всичко, до което се докоснеше.

— В Лондон са изровили нещо от Шейсетминутната война — каза им един археолог на свободна практика. — Старата американска империя е била твърде обезумяла към края си. Чувал съм истории за ужасни оръжия: лъчи с квантова енергия, които са извличали силата си от места, намиращи се извън истинската вселена…

— Кой би се осмелил да им се изпречи сега, когато Магнъс Кроум разполага със силата да изпепели всеки град, който не му се подчинява? — попита един паникьосан търговец от Перипатетиаполис. — „Елате тук и ни оставете да ви погълнем“ — ще ни каже Лондон и ние ще трябва да отидем. Това е краят на цивилизацията, която познаваме! Отново!

Но всичко това бе довело и до нещо положително — жителите на Перипатетиаполис изведнъж бяха особено щастливи да приемат лондонските пари на Том. Воден от някакъв импулс той купи един червен копринен шал, който да замени шала, изгубен от Хестър в онази далечна нощ, когато я преследваше из Подземието.

— За мен ? — каза тя недоверчиво, когато той й го даде. Не помнеше някой да й е правил подарък досега. Тя не му говореше много, откакто бяха напуснали Черния остров, засрамена от своя изблик предишната нощ, но сега каза: — Благодаря ти. А предполагам, че ще трябва да ти благодаря и за това, че спаси живота ми. Макар че все още не знам защо си правиш този труд.

— Знаех, че в действителност не искаш да свършиш като Преследвач — каза й Том.

— О, исках — отвърна тя. — Това би направило всичко толкова по-лесно. Но ти постъпи правилно. — Извърна поглед от него, взряна в шала, който държеше в ръце. — Опитвам да съм мила — каза тя. — Никой досега не ми е давал да разбера, че ме харесва по начина, както ти го правиш. Затова се опитвам да бъда мила и усмихната, каквато ти искаш да бъда, но после зървам отражението си или се сещам за него и всичко се обърква и мога да си мисля само за ужасни неща и да ти крещя и да опитвам да те нараня. Съжалявам.

— Няма нищо — каза Том неловко. — Знам. Всичко е наред. — Той вдигна шала и старателно го завърза около шията й, но както и бе очаквал, тя веднага го придърпа нагоре, за да скрие устата и носа си. Изпита странна тъга: беше привикнал към това лице и разкривените й усмивки щяха да му липсват.

Те отново отлетяха преди зазоряване, прекосявайки верига от стръмни хълмове, наподобяващи смачкана кафява хартия. През целия ден земята се извисяваше все повече и скоро Том разбра, че изцяло напускаха Ловния Район. До настъпването на вечерта „ Джени Ханивър “ летеше над прекалено назъбен релеф, за да може да бъде прекосен от повечето градове. Той видя гъсти борови и рододендронови гори, а тук-там се подаваше някое малко статично селце, сгушено сред своето скривалище от селскостопанска земя. Едно бяло селище бе кацнало на планински връх, от който започваха пътища, наподобяващи спици на колело. Истински пътища, по които нагоре-надолу се движеха каруци, а по пресечките се развяваха ярки молитвени знаменца. Той не спря да ги наблюдава, докато не се изгубиха от поглед. Беше чувал за пътища в уроците си по история, но никога не бе мислил, че ще види такива.