Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Възнамерявате ли да се върнем и да погълнем останките, господин кмете? — пита той след малко. — Огньовете ще догорят до ден-два.

— Съвсем не — сопва се Кроум. — Трябва да продължаваме нататък към Защитната Стена.

— На хората няма да им хареса това — предупреждава Вамбрейс. — Те са получили своята победа, а сега си искат трофеите. Старото желязо и резервните части от онзи общински център…

— Не съм превел Лондон през целия този път за старо желязо и резервни части — прекъсва го Кроум. Той застава до перилата на ръба на покрива и гледа на изток. Вече вижда белите върхове на високите планини на хоризонта, като ред перлени зъби. — Трябва да продължим. След още няколко дни ще се озовем в обхвата на Защитната Стена. Обявил съм официален празник и прием в Централата на Гилдията, за да отбележим великото събитие. Помисли за това, Вамбрейс! Цяло ново ловно поле!

— Но от Лигата знаят, че приближаваме — предупреждава Вамбрейс. — Ще се опитат да ни спрат.

Очите на Кроум са ярки и студени, вгледани в бъдещето. Той казва:

— Валънтайн е получил нареждания. Той ще се справи с Лигата.

И така, Лондон продължи да се движи, носейки се на изток, докато димът от мъртвия общински център се издигаше нагоре в небето зад тях, а Катрин вървеше към станцията на елеватора сред мокрите останки от снощните тържества. Из вибриращите платформи се търкаляха счупени китайски фенери, а мъже в червени униформи на Отдела по рециклиране търкаляха кошчета за отпадъци насам-натам, като събираха захвърлени купонджийски шапки и мокри знамена, чиито послания все още се разчитаха смътно: „Ние обичаме Магнъс Кроум“ и „Да живее Лондон“. Куче гонеше издуващи се хартиени фигурки, но Катрин рязко го извика да седне в краката й. Сега не беше време за игри.

Поне в Музея нямаше знамена и хартиени фигурки. Гилдията на историците и преди никога не бе бързала като останалата част от Лондон да приветства новите изобретения от инженерите. Не направиха изключение и за МЕДУЗА. В прашните сенки на изложбените зали цареше порядъчна тишина, както се полагаше на сутринта след кончината на цял град. Звуците от улиците навън изглеждаха приглушени, сякаш в мъгливия въздух между шкафовете, в които съхраняваха експонати, бяха надвиснали плътни меки пердета. Тази тишина помогна на Катрин да събере мислите си и докато стигне в кабинета на Чъдли Помрой, вече й беше съвсем ясно какво трябва да каже.

Още не бе казала на господин Помрой какво бе научила в Инженериума, но той бе видял колко сломена беше, когато я остави пред Клио Хаус предишната вечер. Не бе изненадан да я види заедно с Куче пред вратата си.

— Господин Помрой — прошепна тя, — трябва да говоря с Вас. Бийвъс тук ли е? Добре ли е?

— Разбира се — каза той веднага. — Влезте!

Бийвъс Под я чакаше в малкия кабинет, облицован с ламперия от тиково дърво, облечен във взети назаем дрехи от Гилдията на историците. Бледият му череп изглеждаше крехък като яйчена черупка на приглушената жълта светлина от музейните лампи. Дощя й се да се затича към него, да го прегърне и да му се извини за онова, в което го бе забъркала, но около него се бяха насъбрали около десетина историци, някои приседнали на облегалките на столове и по ъглите на бюрото на Помрой. Всички те погледнаха виновно Катрин, а тя им отвърна с внезапен ужасяващ страх, че Помрой я е предал.

— Не се притеснявай — каза мило Помрой. — Ако Под ще бъде гост на Музея, реших, че моите колеги историци трябва да се запознаят с него. Никой от нас не е приятел на кмета на Лондон. Приехме, че чирак Под може да остане колкото е необходимо.

Историците й направиха място до Бийвъс.

— Добре ли си? — попита го тя и изпита облекчение, когато той успя да се усмихне нервно.

— Не е зле — прошепна той. — Тук е странно. Цялата тази дървения навсякъде и тези стари предмети. Но историците са много мили…

Катрин ги погледна, оглеждайки цялата стая. Познаваше много от хората по физиономия. Доктор Аркънгарт, доктор Каруна, професор Пютъртайд, младата госпожица Потс, Норман Нанкароу от отдел „Гравюри и картини“ и госпожица Плим, която подсмърчаше в кърпичката си.

— Говорехме за унищожението на Панцерщат-Байройт — каза Помрой, като постави чаша горещо какао в ръцете й. — От онова ужасно съоръжение МЕДУЗА.

— Изглежда всички останали смятат, че е чудесно — каза Катрин огорчено. — Чувах ги как се смеят и крещят „Добрият стар Кроум“ през по-голямата част от нощта. Знам, че изпитват облекчение от факта, че не бяхме изядени, но… Е, не мисля, че да взривиш друг град е повод за щастие.