Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Какво те прави толкова щастлива? — попита той.

— Отиваме в Еърхейвън, нали така? — отвърна тя шепнешком. — Той се е приютил някъде там, а малката банда на Пийви никога няма да го превземе, не и когато мъхчетата и хората от Еърхейвън се опълчат срещу тях. Ще ги убият, а ние ще намерим кораб, който да ни заведе на север до Лондон. Ана Фанг е там, не забравяй. Може пак да ни помогне.

— О, тя ли! — каза Том гневно. — Не чу ли какво каза Пийви? Тя е агент на Лигата.

— И аз така си помислих — призна Хестър. — Искам да кажа, всички тези въпроси, които ни задаваше за Лондон и Валънтайн.

— Трябваше да ми кажеш! — възмути се той. — Можех да разкрия важна тайна!

— И защо да ми пука за това? — попита Хестър. — А и откога чираците историци знаят важни тайни? Както и да е, мислех, че си разбрал, че тя е шпионин.

— Не изглеждаше като такъв.

— Ами по принцип шпионите не изглеждат така. Не би могъл да очакваш да носят плакати от двете си страни с надпис „ШПИОНИН“, или пък специална шпионска шапка. — Тя се намираше в особено шеговито настроение и Том се запита дали не е заради факта че тези мрачни стръмни склонове й напомнят за детството й, прекарано на онзи остров. Внезапно тя докосна ръката му и каза: — Горкичкият Том. Сега научаваш онова, на което ме научи Валънтайн преди толкова много години; не можеш да вярваш на никого.

— Хъъ — каза Том.

— О, нямам предвид теб — побърза да добави тя. — Мисля, че ти вярвам, почти. И онова, което направи за мен в Тънбридж Уийлс — да накараш Пийви да ме пусне от килията по този начин… Много хора не биха си направили този труд. Не и за човек като мене.

Том я погледна и по-ясно от всякога видя милата, свенлива Хестър, надничаща иззад суровата маска. Той й се усмихна с такава топлота, че тя се изчерви (или поне странното й лице почервеня на отделни участъци, а белегът й стана пурпурен), а Пийви се обърна да ги погледне и извика:

— Хайде, влюбени гълъбчета! Престанете да си нашепвате сладки приказки и вървете !

Следобед на изток облаците се разсейват и слънчевата светлина проблясва по гребена на вълните, блещукайки върху горния корпус на Тънбридж Уийлс. Шрайк се движи из улиците на предградието, а главата му бавно се люлее от едната страна на другата. Из наводнените стаи плават тела като студени торбички чай, оставени прекалено дълго в чайника. Малки рибки се стрелкат навън-навътре от устата на един пират. Косата на едно момиче се носи по течението. Тъмните килове на спасителни лодки се движат над главата му. Той чака скрит в сенките, докато три голи момчета се гмуркат долу, прелитайки покрай него с нетърпеливи движения на ръцете и краката си, оставяйки дири от сребърни мехурчета. Те се отблъскват към повърхността, понесли оръжия, бутилки, кожен колан.

Хестър я няма тук. Шрайк си тръгва от потъналото предградие, следвайки сенките на носещите се над тинята нефтени петна. Морското дъно е осеяно с останки и плаващи тела го водят към корените на Черния остров.

Докато излезе от прибоя, вече се е свечерило, той влачи след себе си водорасли, а от вътрешността на разкъсаната му броня капе вода. Той разтърсва глава, за да проясни зрението си и се оглежда наоколо, взрян в един плаж, покрит с черен пясък, разположен под тъмни скали. Нужен му е почти цял час, за да открие спасителната лодка, скрита сред купчина камъни с размерите на къща. Изважда от калъфите металните си нокти и разпаря дъното й, предотвратявайки евентуалното й бягство. Сега Хестър отново е негова. Когато умре, той нежно ще я понесе през залязлото слънце и горите от кафяви водорасли, обратно през блатата и необятната шир на Ловния Район към Кроум. Ще я занесе в Лондон на ръце като баща, носещ спящото си дете.

Той пада на четири крака в пясъка и започва да души за нейната миризма.

Към залез-слънце те най-накрая стигнаха до върха на склона, откъдето се разкри гледка към центъра на Черния остров.

Досега Том не бе разбрал, че това е угаснал вулкан, но оттук това бе очевидно. Стръмните, черни скали заграждаха почти кръгъл вдлъбнат участък земя — зелен и тук-там осеян с полета. Почти непосредствено под мястото, където стояха приведените пирати, до синьо езеро бе разположено малко статично селище. Там имаше хангари за въздушни кораби и котвени мачти до каменните сгради, а върху плоската земя зад тях, закриващ цялото място, Еърхейвън бе кацнал върху сто мършави приземяващи крака, и изглеждаше безпомощен, като свалена на земята птица.