Филип Рийв - Смъртоносни машини

После настъпи тишина, само лодката образуваше бавни кръгове, докато течението я носеше към брега.

По изгрев-слънце Шрайк стига до брега на морето. Приливът започва и дълбоките следи от колела, водещи към вълните, вече започват да се губят. На изток, откъм селищата по бреговете на Черния остров, се издига пушек. Преследвачът изкривява мъртвешкото си лице в усмивка, изпитвайки силно задоволство от Хестър Шоу и разрушителната диря, която е оставила след себе си.

Единствената сила, довлякла го през мочурищата, е мисълта за Хестър. Тя го е водила все по-далече, през калта, просмукваща се през пострадалия му крак и блатата, чиито коварни води понякога покриваха главата му. Но поне дирите, оставени от предградието, бяха лесни за следване. Сега той отново ги следва, промъква се по брега и във вълните като плувец, решил да направи сутрешното си топване. Солена вода се плиска о лещите на очите му и се просмуква с изгаряща болка през дълбоките прорези по бронята му. Звуците от чайките и вятъра се губят, заменени от приглушеното съскане на морските дълбини. Въздух ши вода, за Възкръсналия няма значение. Рибите го гледат опулено и се втурват надалече сред гори от кафяви водорасли. Раци бавно се отместват встрани, да му направят път, изправят се на задните си крака и размахват щипците си към него, сякаш почитат някакъв рачешки бог, брониран и непобедим. Той продължава да пори вълните, следвайки носещия се от водата мирис на нефт и смазочно масло, който ще го отведе в Тънбридж Уийлс.

На няколко мили от заливчето, където бяха акостирали, Крайслър Пийви спря на върха на едно възвишение и изчака другите да го настигнат. Те дойдоха бавно, първо Хестър и Том, после Еймс с картата си, и накрая Магс и Мънго, превити под тежестта на пушките. Като погледнаха назад, видяха стръмните скалисти склонове на острова, спускащи се към морето, и група лодки, струпани над останките от Тънбридж Уийлс, където вече бе пуснал котва сал с кран. Островитяните не губеха време при плячкосването на потъналото предградие.

— Тази сган от мъхчета — изръмжа Пийви.

Том почти не бе говорил с кмета, откакто първо те се бяха добрали до брега. Сега с изненада забеляза как в малките очички на мъжа проблясваха сълзи. Той каза:

— Толкова съжалявам за семейството Ви, господин Пийви. Опитах да се добера до тях, но…

— Малки глупци! — изсумтя Пийви. — Не плачех за тях, а за моето прекрасно предградие! Виж го! Проклети мъхчета…

Точно тогава, някъде от юг, чуха слаб звук от гърмеж на оръжия.

Лицето на Пийви се озари. Той се обърна към останалите.

— Чуйте това! Някои от момчетата сигурно са се добрали до брега! Те ще са повече от достойни противници за тези мъхчета! Ще се присъединим към тях! Ще пленим Еърхейвън, ще запазим няколко от техните хора живи, за да го възстановят, останалите ще убием и ще отлетим обратно към богатата суша. Ще се спуснем от небето към няколко богати града, преди да се е разчуло, че Еърхейвън е станал пиратски град! Може би ще си уловим град!

Той отново потегли, подскачайки от камък на камък, докато маймуната се бе вкопчила в прегърбените му рамене. Другите го следваха по петите. Магс и Мънго изглеждаха замаяни от загубата на Тънбридж Уийлс и не бяха напълно убедени в последния план на Пийви. Непрекъснато си разменяха погледи и мърмореха нещо помежду си, когато кметът бе достатъчно далече, за да не чуе — но те се намираха в чужда държава и Том не смяташе, че щяха да имат куража да се опълчат срещу Пийви, не още. Що се отнасяше до господин Еймс, той никога преди не бе стъпвал на гола земя.

— Ужасно е! — мърмореше той. — Толкова е трудно за ходене… С цялата тази трева! Може да има диви животни или змии… Напълно разбирам защо нашите предшественици са решили да престанат да живеят на земята!

Том знаеше точно как се чувства. На север и юг се простираше стръмната шир на Черния остров, а над главите им склонът се издигаше почти отвесно към тъмни зъбери, които стенеха с призрачни гласове, когато вятърът духаше покрай тях. Природата бе придала на някои от по-високите скалисти върхове толкова свиреп вид, че от брега приличаха на укрепления и Пийви бе повел свитата си по дълъг заобиколен път, за да ги избегне, преди да осъзнае, че са просто камъни.

— Красиво е — въздъхна Хестър, накуцвайки от едната страна на Том. Тя се усмихваше на себе си — нещо, което никога не я бе виждал да прави, и си подсвиркваше някаква мелодийка през зъби.