Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Въздушният кервансарай! — изсмя се Пийви. Извади телескопа и го сложи пред окото си. — Виж как са се разработили! Напомпват меховете с газ, отчаяно желаещи да се върнат в небето… — Той бързо размаха стъклото из заобикалящите ги хълмове. — Няма следа от някой от нашите момчета. О, само да ни бе останало едно оръдие! Но ще се справим, нали, момчета? Група въздушни феи не представлява достоен противник за нас! Хайде, да се приближим…

В гласа на кмета се долавяше странна нотка. Уплашен е , осъзна Том. Но не може да го признае, да не би Мънго, Магс и Еймс да загубят вяра в него . Никога не бе мислил, че ще изпита съжаление към кмета-пират, но беше така. Пийви се бе държал мило с него, по някакъв свой начин, и го болеше да гледа как се е принизил до това положение, преплитащ крака из мократа земя, а хората му мърмореха и го псуваха зад гърба му.

Но продължаваха да го следват, въпреки всичко, надолу между сипеите към кратера на старата огнена планина. В един момент видяха очертанията на ездачи върху една далечна скала; патрул от островитяни, търсещи оцелели от потъналия пиратски град. По-късно ниско над главите им прелетя въздушен кораб и Пийви изсъска на всички да легнат на земята и да останат неподвижни, като зави маймуната си под дрехите, за да заглуши пронизителните й оплаквания. Корабът направи кръг, но дотогава слънцето бе залязло и пилотът не видя приведените им фигури в здрача под себе си — те приличаха на мишки, криещи се от сова. Той отлетя обратно към кервансарая, когато дебелата луна се издигна над скалите на изток.

Том остро изхълца от облекчение и се изправи на крака. Около него останалите също започнаха да се раздвижват, сумтейки и откъртвайки малки камъчета, които с потропване се търкулнаха надолу по хълма. Виждаше забързани хора с фенери в ръце да вървят по улиците на въздушния кервансарай, както и осветени от лампи прозорци, които го караха да си мисли колко прекрасно би било да си стои вътре на топло и в безопасност. Еърхейвън бе ярко осветен от електрически лампи, а вятърът донасяше далечните звуци от изкрещени заповеди, музика, весели викове.

— В името на Пийт! — просъска Мънго. — Дошли сме твърде късно! Те тръгват!

— Не може да бъде — надсмя му се Пийви.

Но всички виждаха, че меховете с газ на Еърхейвън са почти пълни. След няколко минути ревът на двигателите му се понесе с тътен по склона, като се усилваше и утихваше с полъха на вятъра. Градът се издигаше нагоре, краката му, наподобяващи рачешки пипала, се сгъваха обратно по местата си под него.

— Не! — извика Пийви.

После се затича надолу, преплитайки крака и катурвайки се през глава из каменистите сипеи, водещи към равната, мочурлива земя на дъното на кратера, и докато тичаше, го чуха как вика:

— Върнете се! Вие сте моят улов ! Потопих града си заради вас!

Мънго, Магс и Еймс тръгнаха след него, а Хестър и Том — след тях. В подножието на склона земята ставаше мека и подгизнала под краката им и локви вода отразяваха луната и светлините на издигащия се град.

— Върнете се! — чуваха те как вика Пийви някъде пред тях. — Върнете се! — а после: — А! О! Помощ!

Те забързаха към мястото, откъдето се чуваше гласът му и пронизителните писъци на маймуната и всички заедно спряха на ръба на дълбок блатист участък. Пийви вече бе потънал до кръста в него. Маймуната бе кацнала на темето му като моряк в потъващ кораб и се хилеше от страх.

— Подайте ми ръка, момчета! — помоли кметът. — Помогнете ми! Все още можем да го настигнем! Само проверяват повдигащите двигатели! Ще слезе отново на земята!

Пиратите го наблюдаваха мълчаливо. Знаеха, че нямат шанс да настигнат летящия град и че неговите викове вероятно бяха предупредили островитяните за тяхното присъствие.

— Трябва да му помогнем! — прошепна Том и тръгна напред, но Хестър го дръпна назад.

— Прекалено късно е — каза тя.

Пийви потъваше все по-дълбоко, а тежестта на служебната му верижка го теглеше надолу. Той пръскаше слюнки, докато черната кал пълнеше устата му.

— Хайде, момчета! Магс? Мънго? Аз съм вашият кмет! Направих всичко това заради вас! — Той се огледа за Том с див, ужасен поглед. — Кажи им, Томи, момчето ми! — изхленчи той. — Кажи им, че исках да направя Тънбридж Уийлс велик! Исках да бъде уважаван! Кажи им!

Първият изстрел на Мънго повали маймуната от темето на Пийви сред облак опърлена козина. Вторият и третият го пронизаха в гърдите. Той сведе глава, а калта го погълна с леки клокочещи звуци.