Филип Рийв - Смъртоносни машини

Пиратите се обърнаха да погледнат Том.

— Сигурно нямаше да се озовем тук, ако не беше ти — измърмори Мънго.

— Ако не беше пълнил главата на шефа с всички тия идеи за маниери, градове и тем подобни — съгласи се Магс.

— Различни вилици за всяко ястие и да не се говори с пълна уста! — изсмя се ехидно Еймс.

Том започна да отстъпва назад. За негово учудване, Хестър бързо застана между него и пиратите.

— Вината не е на Том! — каза тя.

— А от тебе също нямаме полза — изръмжа Мънго. — Не се нуждаем от нито един от двамата. Ние сме пирати. Не ни трябват уроци по етикет и не ни трябва куцо белязано момиче да ни застава на пътя. — Той вдигна пушката си и Магс го последва. Дори господин Еймс извади малък револвер.

А един глас в мрака каза:

— ТЕ СА МОИ.

Лондон се изкачваше към едно високо плато, където изровената от градовете земя бе покрита с тънка снежна покривка. На сто мили зад него се носеше Панцерщат-Байройт, който вече не представляваше просто застрашително петно на хоризонта, а огромна тъмна маса от коловози и етажи. Златната, филигранно изработена украса на най-горната платформа се виждаше ясно над пушека от заводи и двигатели. Лондончани се струпаха при наблюдателните платформи до кърмата и мълчаливо наблюдаваха как разстоянието между двата града бавно се скъсява. Този следобед кметът на Лондон обяви, че няма причина за паника й, че Гилдията на инженерите ще изведе града от това критично положение — но по горните етажи вече имаше бунтове и опустошителни набези, а в Подземието бяха изпратени охранителни отряди, които да поддържат реда.

— Старият Кроум не знае за какво говори — измърмори един от дежурните при Куърк Съркъс тази вечер. — Никога не бях и помислял, че ще се чуя да го казвам, но той е глупак. Да води горкия Лондон на изток по този начин, да пътуваме ден след ден, седмица подир седмица, просто за да бъдем погълнати от някой голям стар общински център. Ще ми се Валънтайн да бе тук. Той би знаел какво да прави…

— Тихо, Бърт — изсъска партньорът му — идват още от тях.

Мъжете се поклониха учтиво, докато двама инженери крачеха към въртящата се преграда на входа — млад мъж и момиче, облечени еднакво, със зелени очила и бели гумени качулки и престилки. Момичето извади лъскав златен пропуск. Когато тя и спътникът й се качиха в чакащия елеватор, Бърт се обърна към приятеля си и прошепна:

— Сигурно онова, което става в Инженериума е важно. Изпълзяха от гнездата си в Дълбокото Подземие като куп стари бели ларви. Представи си какво е да имаш събрание на Гилдията в такъв момент!

Катрин седеше до Бийвъс Под в елеватора и вече се чувстваше неловко. Беше й горещо в престилката, дадена й от него. Тя му хвърли бърз поглед, после погледна отражението си в прозореца, за да се увери, че червените колела, които толкова старателно бяха изрисували върху челата си, не са се размазали. Беше на мнение, че и двамата изглеждат нелепо с тези качулки и очила, но Бийвъс я бе уверил, че много инженери ги носят тези дни, а другият пътник в елеватора, един дебел навигатор, дори не си направи труда да ги погледне, докато колата се носеше към Последния етаж.

Катрин бе прекарала целия ден в тревожно очакване Бийвъс да пристигне с дегизировката. За да убие време, бе проверила показалеца в документите на баща си за името ХЕСТЪР ШОУ, но не можа да го открие. В „Пълния каталог на Лондонския музей“ имаше кратка справка за някоя си Пандора Шоу, но в нея само се споменаваше, че е клошар от Отвъдната Страна и е доставила на Гилдията на историците няколко маловажни вкаменелости и части Стара Техника, като се посочваше и датата на смъртта й, преди седем години. След това тя опита да намери МЕДУЗА, но единственото, което откри, бе, че това е било някакво чудовище от стара приказка. Не смяташе, че Магнъс Кроум и неговите инженери вярват в чудовища.

Никой не ги погледна повторно, докато тя и Бийвъс крачеха из Последния етаж към главния вход на Инженериума. Десетки инженери вече се изкачваха забързано по стълбите. Катрин се присъедини към тях, стиснала здраво златния си пропуск и стоейки неотлъчно до чирака, ужасена, че може да го загуби в тази тълпа от еднакви бели престилки. „ От това няма да излезе нищо “ — не спираше да си мисли тя, но дежурният представител на Гилдията при вратата не се затормозяваше да гледа пропуски. Погледна за последно бледнеещия залез зад кубето на „Свети Павел“ и после влезе вътре.