Филип Рийв - Смъртоносни машини

Написа писмо на хората от телевизията по този въпрос и още едно до полицията, но скъса и двете. Какъв смисъл имаше да ги изпраща, след като всички знаеха, че Магнъс Кроум контролира полицията и телевизиите? Дори и Главният свещеник на Клио бе назначен от него. Трябваше да изчака завръщането на баща си, преди да може да се направи каквото и да било за Дълбокото Подземие — в случай че самият Лондон не се оставеше да бъде погълнат, докато той се прибере вкъщи.

Що се отнасяше до търсенето на истината за белязаното момиче, то бе в застой. Чирак Под не знаеше нищо — или поне се преструваше, че е така — и тя нямаше идея към кого другиго да се обърне.

След това, по време на закуска, на третия ден от бягството на Лондон от Панцерщат-Байройт, се получи писмо за нея. Тя нямаше представа кой би могъл да й пише и преобърна плика в ръцете си няколко пъти, вгледа се в пощенската марка от Шести етаж и се почувства странно уплашена.

Когато накрая го отвори, в люспите от водорасли, с които закусваше, падна късче хартия; обикновена лондонска хартия за писма, рециклирана толкова много пъти, че беше станала мека и мъхеста като филц, а водният знак гласеше: „Не пилей и не искай“.

Уважаема госпожице Валънтайн,

Моля, помогнете ми, има нещо, което трябва да Ви кажа. Ще бъда при Пийтс Ийтс в Белсайз Парк, Пети етаж днес в единадесет часа преди обед.

Преди няколко седмици Катрин сигурно би се развълнувала, но вече не бе в настроение за мистерии. Може би това бе нечия представа за шега, помисли си тя. Но тя нямаше настроение и за шеги. И как би могла, когато Лондон бягаше, за да спаси живота си, а из долните етажи царяха страдания и мизерия? Хвърли бележката в кошчето за боклук и бутна встрани неизядената си закуска, после отново отиде да се измие.

Но противно на волята си, бе обзета от любопитство. Когато стана девет часа, тя си каза:

— Няма да отида.

В девет и трийсет каза на Куче:

— Би било безсмислено, там няма да има никой.

В десет измърмори:

— Пийтс Ийтс — що за име е това? Вероятно са си го измислили.

След половин час тя чакаше на терминала Сентръл Шафт да хване някой елеватор за надолу.

Слезе на Лоу Холбърн и вървя пеша до края на етажа по улици със занемарени метални апартаменти. Беше си облякла най-старите дрехи, движеше се бързо, с наведена глава, а Куче бе плътно до нея. Вече не се чувстваше горда, когато хората я зяпаха. Представяше си, че казват:

— Това е Катрин Валънтайн, надута млада госпожичка от Първи етаж. Те не знаят, че са простосмъртни, тези от Хай Лондон.

Белсайз Парк беше почти безлюден, а въздухът бе натежал от зърнестия смог от лондонските двигатели. Моравите и цветните лехи до една бяха преотстъпени за земеделски цели още преди години и единствените хора, които можа да види, бяха няколко работника от „Паркове и градини“, които се движеха из лехите със зеле и ги пръскаха с нещо, за да унищожат листните въшки. Наблизо се издигаше мръсна постройка с форма на конус, а на покрива й имаше табела с надпис „Кафене“. Под сенниците се виждаха метални маси, сложени на тротоара пред вратата, а вътре имаше още маси. Хората седяха, пушеха и разговаряха на слабата мъждукаща светлина на аргонов глобус с намалена мощност. Едно момче, което седеше само на маса близо до вратата, се изправи и й помаха. Куче размаха опашка. На Катрин й отне една секунда да познае чирак Под.

— Аз съм Бийвъс — каза той, усмихвайки се изнервено, когато Катрин седна срещу него. — Бийвъс Под.

— Спомням си.

— Радвам се, че дойдохте, госпожице. Искам да говоря с Вас още откакто бяхте долу в Отдел 60, но не исках Гилдията да разбира, че сме се свързали. Не им е приятно, когато разговаряме с външни хора. Но си взех почивния ден, защото се готвят за голямо събрание, така че — ето ме тук. Няма много инженери, които да се хранят на това място.

„Не се изненадвам“, помисли си Катрин, докато гледаше менюто. Имаше голяма цветна снимка на нещо, наречено „Хепи Мийл“, дебел резен невъзможно розово месо, поставено между две кръгли хлебчета от водорасли. Тя си поръча чай от мента. Сервираха й го в стъклено-пластмасова чаша без дръжка, която миришеше на химикали.

— Всички ресторанти на Петия етаж ли са като този?

— О, не — каза Бийвъс Под. — Този е много по-добър от останалите. — Той не можеше да откъсне поглед от косата й. Бе прекарал целия си живот из лабиринтите на Инженерите в Подземието и никога преди не бе виждал човек с коса като нейната, толкова дълга, лъскава и пълна с живот. Инженерите казваха, че косата не е необходима; че е остатък от миналото, когато хората са живеели по земята, но когато видя косата на Катрин, той започна да се чуди…