Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Какво? — извика пиратът, който носеше якето на Том. — Няма да стане!

Пийви измъкна пистолета си и го застреля.

— Казах, дай ЯКЕТО на господина! — извика той на трупа, който имаше стреснат вид и останалите се втурнаха да свалят якето и да го облекат на Том. Пийви потупа димящото отверстие от куршум върху гърдите на човека. — Съжалявам, че има кръв — каза той сериозно. — Тези хора нямат никакви обноски. Най-смирено Ви моля да приемете моите извинения за това недоразумение и се чувствайте добре дошъл на борда на моя скромен град. За мене е чест най-накрая да приема истински джентълмен на борда, сър. Искрено се надявам, че ще се присъедините към мен да изпием по един следобеден чай в Градския съвет…

Том го гледаше, зяпнал от учудване. Едва сега осъзна, че няма да бъде убит. Последното нещо, което очакваше, бе следобеден чай. Но когато кметът-пират го поведе нататък, той си спомни за Хестър, която продължаваше да стои свита в клетката.

— Не мога да я оставя там долу! — каза той.

— Какво, Хети ли? — Пийви изглеждаше смаян.

— Ние пътуваме заедно — обясни Том. — Тя ми е приятелка…

— В Тънбридж Уийлс има много момичета — отвърна Пийви. — Много по-добри от нея, имат си носове и всичко останало. А пък и собствената ми дъщеря много би се радвала да се запознае с Вас…

— Не мога да изоставя Хестър — каза Том с цялата категоричност, на която се осмели и кметът просто кимна и направи знак с ръка на хората си отново да отворят клетката.

В началото Том си мислеше, че Пийви се интересува от същото, от което и мис Фанг — информация за курса, който бе поел Лондон и какво го бе накарало да излезе в централната част на Ловния Район. Но, въпреки че кметът-пират бе пълен с въпроси за живота на Том в града, по всичко личеше, че не проявява особен интерес към посоката, в която се движи. Той просто се радваше, че има, както се изрази „благородник от Хай Лондон“ на борда.

Пийви се превърна в екскурзовод на Том и Хестър и ги разведе из Градския съвет, като ги представи на своите „съветници“, шайка пирати със закоравял вид и подобаващи имена — Джани Магс и Дебелия Мънго, Щатсфесер Зеб, Пого Наджърс и Зип Риски, както и Тракционград Кид. После стана време за следобедния чай в личната му щабквартира — стая, пълна с плячкосани съкровища на горните етажи на Градския съвет, където цял куп от неговите плачещи сополиви деца се мотаеха из краката на всички. Най-голямата му дъщеря Кортина поднесе чай в изящни порцеланови чашки, както и сандвичи с краставица, поставени върху табла от шлифовано стъкло. Тя беше мрачно, уплашено момиче с воднистосини очи и когато баща й видя, че не е изрязала коричките на сандвичите, я избута назад.

— Томас е от ЛОНДОН! — изкрещя той, мятайки сандвичите по нея. — Той е свикнал на ЛУКС! И трябваше да ги направиш с формата на малки ТРИЪГЪЛНИЧЕТА!

— Какво мога да направя? — каза той с жалост, обръщайки се към Том. — Опитах се да я възпитам като истинска дама, но тя не може да се научи. Въпреки това е добро момиче. Понякога я гледам и почти ми се ще да не бях застрелял майка й… — Той подсмръкна и потупа очите си с огромна носна кърпа с изрисувани череп и кости, а Кортина се върна разтреперана с нови сандвичи.

— Работата е там — обясни Пийви с уста, пълна с хляб и краставици, — работата е там, Том, че не искам да остана пират през целия си живот.

— Хм, така ли? — каза Том.

— Да — отвърна Пийви. — Виждаш ли, Томи, моето момче, като малък нямах тези преимущества, с които ти си разполагал. Изобщо не получих каквото и да е образование, а и винаги съм бил грозен като смъртта…

— О, не бих казал… — изломоти учтиво Том.

— Трябваше сам да се грижа за себе си в бунищата и канавките. Но винаги съм знаел, че някой ден ще стана нещо голямо. Веднъж видях Лондон, разбираш ли. Отдалече. Пътуваше за някъде. Реших, че това е най-красивото място, което съм виждал някога, с всичките му етажи и белите къщички на върха, светещи на слънцето. А после чух за богатите хора, които живеят там горе и реших, че и аз искам да живея така. С всичките му там луксозни дрехи и градински партита и посещения на театър и всичко останало. Затова станах клошар, а после се сдобих със собствено градче, а сега и с по-голямо. Но онова, което в действителност искам… — той се наведе към Том — онова, което искам в действителност е да бъда почтен .

— Да, да, разбира се — съгласи се Том, хвърляйки един поглед към Хестър.

— Виж, мисля си следното — продължи Пийви. — Ако това ловуване протече както се надявам, Тънбридж Уийлс скоро ще забогатее. Ще стане наистина богат. Обичам това предградие, Том. Искам да видя как се разраства. Искам да имам истински горен етаж с паркове и луксозни имения, където няма да бъдат допускани хора от простолюдието и с елеватори, които да слизат и да се изкачват. Искам Тънбридж Уийлс да се превърне в град, истински голям град, на който аз да бъда кмет, нещо, което умея и ми иде отръки. А ти, Томи, искам да ми кажеш какъв трябва да бъде един голям град и да ме научиш на обноски. На етикет, искам да кажа. За да мога да общувам с други кметове, които да не ми се присмиват зад гърба. А също и моите момчета. В момента те живеят като свине. Е, какво ще кажеш? Ще ни направиш ли джентълмени?