Филип Рийв - Смъртоносни машини

Том премигна насреща му, припомни си грубите лица на бандата на Пийви и се зачуди какво биха направили, ако започнеше да им разправя да си отварят вратите един на друг и да не се хранят с отворена уста. Той не знаеше какво да отговори, но накрая Хестър го направи вместо него.

— Денят, в който Том стъпи на борда на вашия град, беше щастливият ви ден — каза тя на кмета. — Той е експерт по етикета. Той е най-вежливият човек, когото познавам. Ще ти каже всичко, което желаеш, Пийви.

— Но… — каза Том и потръпна, когато тя го ритна по глезена.

— Страхотно! — изкряка Пийви, като ги опръска с полуизяден сандвич. — Движи се плътно до стария Крайслър, Томи, и няма да сбъркаш. Щом погълнем огромната си плячка, можеш да започнеш работа. Тя ни очаква в дъното на тези мочурища. До края на седмицата трябва да стигнем там…

Том отпи от чая си. Мислено си представи картата на Ловния Район; огромната шир на Ръждивата вода, а отвъд нея…

— Отвъд мочурищата? — каза той. — Но там няма нищо, освен Казашко море!

— Спокойно, Томи! — изсмя се Крайслър Пийви. — Нали ти казах? Тънбридж Уийлс е специален ! Само почакай да видиш. Чакай и ще видиш морето 2, нали разбираш? Чакай и ще видиш , ха-ха-ха! — И потупа Том по гърба, сръбвайки от чая си с изискано щръкнало кутре.

Няколко дни по-късно Лондон отново съзря плячка — няколко малки транспортни селища, чиито жители говореха славянски език и опитваха да се скрият сред скалите на стари варовикови хълмове. Градът се движеше напред-назад, като ги поглъщаше, докато половин Лондон се бе струпал на предните наблюдателни платформи, за да гледа и аплодира. Сега мрачните равнини в западната част на Ловния Район бяха останали зад гърба им и вчерашното недоволство бе забравено. Кой го беше грижа, че в Долните квартали хората умират от топлинен удар? Добрият стар Лондон! Добрият стар Кроум! Това бе най-добрата поредица от пленени обекти от години насам!

Градът преследваше и поглъщаше по-бързите градове, а после се връщаше за по-бавните. Беше изминала почти седмица, откакто бяха заловили последния — голямо място, което навремето бе изпълнено с гордост, а сега куцукаше с изтръгнати коловози след нападението на хищнически предградия. В нощта, когато бе окончателно погълнато, във всички паркове на Лондон имаше празненства, посветени на улова, които станаха още по-френетични, когато хората съзряха сноп светлини някъде далече на север. Започна да се носи слух, че светлините идват от огромен, но увреден град; че Валънтайн е бил изпратен да проучи точно това и радиосигналите от Елеватора на Тринайсетия етаж ще заведат Лондон на север до най-богатата плячка, залавяна някога. До два часа сутринта трещяха и се изстрелваха фойерверки, а Чъдли Помрой, изпълняващ длъжността Главен историк, понижи Хърбърт Мелифънт в чирак трета степен, след като последният взриви една пиратка в Главната зала на Музея.

Но с идването на изгрева щастието и слуховете изчезнаха. Светлините на север наистина идваха от огромен град, но той не бе увреден; носеше се на юг с максимална скорост и имаше изгладнял вид. Гилдията на навигаторите скоро го идентифицира като Панцерщат-Байройт, общински център, формиран от обединяването на четири огромни Тракционщата , но никой не се интересуваше особено как точно се нарича; просто искаха да се махнат от него.

Лондон запали двигателите си и се втурна на изток, докато общинският център се скри зад хоризонта. Но на следващата сутрин той отново се появи, а горните му постройки блестяха на слънцето дори по-близо отпреди.

Катрин Валънтайн не бе взела участие в тържествата и веселието, както и не се присъедини към паниката, обзела сега града й.

Откакто се бе върнала от Дълбокото Подземие, не бе излизала от стаята си, като не спираше да се мие и мие, за да се отърве от вонята на клоаката, която представляваше Отдел 60. Не ядеше почти нищо и накара прислугата да изхвърли всички дрехи, които бе носила онзи ден, в контейнерите с отпадъци. Престана да ходи на училище. Как би могла да погледне в очите приятелките си, с техните глупави дрънканици за дрехи и момчета, след като знаеше онова, което научи? Навън слънцето изпъстряше ливадите, а цветята цъфтяха и дърветата разлистваха свежи зелени листа, но как би могла някога отново да се наслаждава на красотата на Хай Лондон? Единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха хилядите лондончани, бъхтещи се и умиращи в мизерия, за да могат няколко щастливи богати хора като нея да живеят необезпокоявано.