Филип Рийв - Смъртоносни машини

— О, Велики Куърк! — прошепна Том. — Това е ужасно! Те нарушават всички правила на Градския Дарвинизъм…

— Това е пиратско предградие, Натсуърти — каза Хестър. — Какво очакваше? Опустошават своята плячка по най-бързия начин и превръщат пленниците в роби, като ги пращат в машинните си отделения. Не изразходват храна и място за хора, които са прекалено слаби, за да работят. Всъщност не е много по-различно от онова, което се прави в твоя Лондон. Тази пасмина поне има честността да се нарича пирати.

Погледът на Том бе привлечен от яркия блясък на алена дреха в помещението за смилане. Кметът на пиратското предградие бе слязъл да огледа последния улов и крачеше наперено по пътеката между килиите, заобиколен от охраната си. Той беше дребничък човечец, приведен и с прегърбени рамене, плешив и с мършав врат, подаващ се над яката от котешка кожа на робата му. Не изглеждаше добронамерен.

— Прилича повече на прояден от молците лешояд, отколкото на кмет! — прошепна Том, подръпвайки ръкава на Хестър, докато сочеше с пръст нататък. — Какво мислиш, че ще направи с нас?

Тя сви рамене, вгледана в приближаващата се група хора.

— Предполагам, че ще ни захвърлят в машинните отделения… — После тя внезапно замълча, взряна в кмета, сякаш той беше най-изумителното нещо, което някога бе виждала. Избутвайки Том с рамо встрани, тя пъхна лице между решетките на килията и започна да крещи. — Пийви! — извика, напрягайки се да я чуят сред грохота на подземието. — Пийви! Насам!

— Познаваш ли го? — попита Том объркан. — Приятел ли ти е? Нали няма проблеми с него?

— Аз нямам приятели — озъби се Хестър, — а той не е добър; той е безмилостно убиващо животно и съм го виждала да убива хора просто, защото са го гледали по странен начин. Така че да се надяваме, че уловът е оправил настроението му. — Пийви! Насам! Аз съм! Хестър Шоу!

Безмилостното убиващо животно се извърна към тяхната килия и се намръщи.

— Казва се Крайслър Пийви — обясни дрезгаво Хестър. — Отбивал се е да търгува в Строул няколко пъти, когато живеех там с Шрайк. Беше кмет на друг малък клошарски град. Само боговете знаят как се е уредил в подобно лъскаво предградие… А сега тихо, остави на мен да говоря!

Том изучаваше Крайслър Пийви, докато се приближаваше да хвърли едно око на пленниците, а свитата му се скупчи зад него. Той не беше много за гледане. Неравният му скалп отразяваше блясъка на пещите, а потта, която се стичаше от него, прорязваше бледи ивици върху мръсотията по лицето му. Сякаш да компенсира плешивата му глава, окосмяване имаше почти навсякъде другаде. От брадата му стърчеше отблъскваща бяла четина, гъсти сиви снопчета се подаваха от ушите и ноздрите му, а чифт огромни рунтави, извити вежди стърчаха на челото му. Около врата му висеше потъмняла служебна верижка, а на рамото му бе кацнала мършава маймунка.

— Кои са тези? — попита той.

— Двама стопаджии, шефе — искам да кажа, Ваша милост… — отвърна човек от охраната, жена, чиято коса бе сплетена и напръскана с лак в два дълги извити рога.

— Качиха се на борда по средата на преследването, Ваша милост — добави друг, мъжът, който отговаряше за залавянето на новодошлите. Той показа на Пийви връхната дреха, която носеше — обточено с вълна авиаторско яке, което бе взел от Том. — Взех това от тях…

Пийви изсумтя. Тъкмо се канеше да се извърне настрана, когато Хестър отново му се усмихна със своята крива усмивка и каза:

— Пийви! Аз съм! — и тогава в алчните му черни очи проблесна искра, която показваше, че я е познал.

— По дяволите! — изръмжа той. — Това е хлапето на железния човек!

— Добре изглеждаш, Пийви — каза Хестър, а Том забеляза, че тя не се старае да крие лицето си от пиратите, сякаш знаеше, че не бива да им позволява да доловят и най-малкия признак на слабост.

— Дявол да ме вземе! — каза Пийви, оглеждайки я от главата до петите. — Дявол да ме вземе! Това наистина си ти! Малката помощничка на Преследвача, съвсем пораснала и по-грозна от всякога! А къде е старият Шрайки?

— Мъртъв е — отвърна Хестър.

— Мъртъв? От какво, от метално изтощение? — Той се засмя силно и всички от охраната се присъединиха покорно, докато дори и маймуната на рамото му не започна да пищи и да дрънчи с веригата си. — Метално изтощение? Схващаш ли?

— Та как така ти управляваш Тънбридж Уийлс? — попита Хестър, докато той продължаваше да бърше сълзите от очите си и да се хили. — Последното, което чух за това място, бе, че е почтено предградие. Някога ловуваше на север, из покрайнините на леда.