Филип Рийв - Смъртоносни машини

Оказа се много трудно този човек да бъде открит, но за щастие служителите в архива на Гилдията на спасителите, огнярите, техниците и Обединените подземни работници бяха много щастливи да услужат на дъщерята на Тадеуш Валънтайн. Ако онази нощ е имало чирак инженер близо до отходната канализация, казаха те, сигурно е надзиравал работници в каторгата, а ако го е правил, трябва да е дошъл от експерименталния затвор на инженерите в Дълбокото Подземие. Още няколко въпроса и един подкуп, даден на бригадир от Подземието, и тя узна името на човека, когото търсеше: чирак инженер Под.

Сега, близо седмица след срещата й с кмета на Лондон, тя беше на път да говори с него.

Затворът в Дълбокото Подземие беше комплекс от сгради колкото малък град, струпани около основата на огромен подпорен стълб. Катрин следваше указателните табели към блока на администрацията — сферична метална сграда, издигната върху проядени от ръжда метални подпори, която се въртеше бавно, за да могат надзирателите да гледат от прозорците си и да наблюдават блоковете с килии, и да поддържат дворовете и фермите за водорасли в състояние на непрекъснато въртене. Във фоайето светеха неонови лампи, огрявайки акри бял метал. Един инженер плавно се приближи до Катрин, когато тя влезе вътре.

— Забранено е за кучета — каза той.

— Това не е куче, а вълк — отвърна Катрин с най-чаровната си усмивка и мъжът отскочи назад, когато Куче подуши гуменото му яке. Той имаше спретнат вид, с тънка, нацупена уста с поразени от екзема участъци по плешивата си глава. На табелата върху якето му пишеше: подземен надзирател Нимо . Катрин му се усмихна и преди да успее да повдигне други възражения, му показа златния си пропуск и добави:

— Тук съм, за да изпълня поръчка на баща ми, Главния историк. Трябва да видя един от вашите чираци, момче на име Под.

Надзирател Нимо примигна насреща й и каза:

— Но… но…

— Идвам направо от кабинета на Магнъс Кроум — излъга Катрин. — Обадете се на секретарката му, ако искате да проверите…

— Не, сигурен съм, че всичко е наред… — изломоти Нимо. Никой извън пределите на Гилдията не бе проявявал желание да разпита чирак досега и това не му харесваше. Сигурно имаше правило, което да го забранява. Но не му се щеше да спори с някой, който познава кмета. Той помоли Катрин да изчака и забързано се оттегли, като изчезна зад един кабинет със стъклени стени в далечния край на фоайето.

Катрин чакаше, галейки главата на Куче, усмихвайки се любезно на плешивите минувачи, облечени в бели якета. Скоро Нимо се върна.

— Открих къде се намира чирак Под — обяви той. — Преместен е в Секция 60.

— О, браво, господин Нимо — усмихна се лъчезарно Катрин. — Бихте ли могли да го пратите горе?

— Категорично не — отвърна инженерът, който не беше сигурен, че му харесва да получава заповеди от някаква си дъщеря на историк. Но ако тя желаеше да види Секция 60, той щеше да я заведе там. — Следвайте ме — каза той и я поведе към малък елеватор. — Секция 60 се намира на долните платформи.

Долните платформи бяха мястото, където се помещаваше водопроводната канализация на Лондон. Катрин бе чела за нея в учебниците си от училище, така че бе подготвена за дългото спускане, но нищо не би могло да я подготви за миризмата. Тя я удари в носа още в мига, когато елеваторът стигна дъното и вратата се отвори с плъзгане. Сякаш вървяха из стена от отходни води.

— Това е Секция 60, едно от нашите най-интересни звена за експериментална дейност — каза Нимо, който сякаш не забелязваше миризмата. — Затворниците, разпределени тук, подпомагат развиването на някои много вълнуващи нови начини за рециклиране на отпадъчните продукти от града.

Катрин отстъпи встрани, стиснала носната си кърпичка пред носа. Тя се озова изправена в огромно, слабо осветено пространство. Пред нея имаше три резервоара, всеки от които бе по-голям от Клио Хаус, заедно с всичките й градини. От лабиринт тръби, прикрепени към ниския таван в резервоарите се процеждаше воняща жълтеникавокафява мръсотия, а хора, облечени в оцапани сиви затворнически комбинезони газеха из нея, затънали до гърдите, изследвайки повърхността й с гребла с дълги дръжки.

— Какво правят? — попита Катрин. — Какво е това?

— Детрит, госпожице Валънтайн — отвърна Нимо, а в гласа му звучеше гордост. — Отходни води, изхвърлени вещества. Човешки хранителни отпадъци.

— Искате да кажете… фекалии? — каза Катрин ужасена.