Филип Рийв - Смъртоносни машини

Превключва очите си към нормалната им настройка. Ще преследва Хестър по трудната процедура, с мирис, звук и нормално виждане. Извиква в съзнанието си спомена за лицето й и го оставя да кръжи там, докато корабът се носи надолу сред мъглата.

— Бягай! — извика Хестър. Корабът изплува от белотата на няколко метра от тях, приближавайки се към земята, а роторите му разбиваха мъглата като перки на миксер. Тя поведе Том от безполезното им скривалище нататък към подгизналата земя, осеяна с корени на дървета. При всяка стъпка бликваха фонтанчета бяла вода, а в ботушите им клокочеше черна тиня. Тичаха напосоки, докато Хестър спря толкова рязко, че Том се блъсна в гърба й и двамата се проснаха на земята.

Бяха обикаляли в кръг. Корабът бе надвиснал точно над главите им и един огромен силует препречи пътя им. Два светлозелени лъча ги пронизаха, изпълнени с игриви водни капчици.

— ХЕСТЪР — обади се стържещ метален глас.

Хестър потърси нещо, което да използва като оръжие и намери старо дълго чворесто парче дърво.

— Не се приближавай повече, Шрайк! — предупреди го тя. — Ще извадя красивите ти зелени очи! Ще ви пръсна мозъците!

— Хайде! — изпищя Том, дърпайки я за палтото в опита си да я дръпне надалече.

— Накъде? — попита Хестър, рискувайки да хвърли един бърз поглед назад към него. Тя стисна още по-силно импровизираната бухалка и остана на мястото си, докато Шрайк се приближаваше.

— СПРАВИ СЕ ДОБРЕ, ХЕСТЪР, НО ПРЕСЛЕДВАНЕТО ПРИКЛЮЧИ. — Преследвачът се движеше предпазливо по мократа земя. Всеки път, когато стъпваше с металните си крака, нагоре със съскане се издигаше венец от пара. Той вдигна ръцете си и остриетата, наподобяващи животински нокти, се показаха.

— Какво те накара да промениш решението си относно Лондон, Шрайк? — извика гневно Хестър. — Как така се превърна в човек за извънредни поръчки на Кроум?

— ТИ МЕ ДОВЕДЕ В ЛОНДОН, ХЕСТЪР. — Шрайк замълча и безизразното му лице се разшири в стоманена усмивка. — ЗНАЕХ, ЧЕ ЩЕ ОТИДЕШ ТАМ. ПРОДАДОХ КОЛЕКЦИЯТА СИ И НАЕХ ВЪЗДУШЕН КОРАБ, ЗА ДА МОГА ДА СТИГНА ТАМ ПРЕДИ ТЕБ.

— Продал си хората с часовников механизъм? — Хестър звучеше учудена. — Шрайк, ако толкова много си искал да се върна, защо просто не ме проследи?

— РЕШИХ ДА ТЕ ОСТАВЯ САМА ДА ПРЕКОСИШ ЛОВНИЯ РАЙОН — отвърна Шрайк. — ТОВА БЕШЕ ТЕСТ.

— Издържах ли го?

Шрайк не й обърна внимание.

— КОГАТО ПРИСТИГНАХ В ЛОНДОН, МЕ ЗАВЕДОХА НАПРАВО В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ, КАКТО И ОЧАКВАХ. ПРЕКАРАХ ОСЕМНАЙСЕТ МЕСЕЦА ТАМ В ОЧАКВАНЕ ДА ПРИСТИГНЕШ. ИНЖЕНЕРИТЕ МЕ РАЗГЛОБЯВАХА И СГЛОБЯВАХА ДЕСЕТКИ ПЪТИ. НО СИ СТРУВАШЕ. СКЛЮЧИХ СДЕЛКА С МАГНЪС КРОУМ. ТОЙ МИ ОБЕЩА ОНОВА, КОЕТО ЖЕЛАЕШЕ СЪРЦЕТО МИ.

— О, добре — каза Хестър немощно, чудейки се за какво, по дяволите, говори той.

— НО НАЙ-НАПРЕД ТИ ТРЯБВА ДА УМРЕШ.

— Но защо, Шрайк?

Отговорът се изгуби сред плътно бучене, което накара Том да си зададе въпроса дали корабът на Преследвача нямаше да отпътува без него. Вдигна поглед към него. Той продължаваше да си стои на предишното място, но постоянното бръмчене на витлата бе изместено от новия шум — тътнещ, приближаващ се грохот, който се усилваше с всяка изминала секунда. Дори Шрайк изглеждаше обезпокоен: очите му трепнаха и той наклони глава на една страна, ослушвайки се. Земята под краката им се разтресе.

Откъм мъглата зад Преследвача избухна стена от кал и вода, извиваща се в горния край, покрита с бяла пяна. Зад нея се появи град — съвсем малък, старомоден град, носещ се върху осем дебели колела. Хестър запълзя назад, а Шрайк видя израза на лицето й и се обърна да види какво го е причинило. Том се втурна настрани, сграбчи Хестър за врата и я избута на безопасно място. Корабът опита да промени посоката си на движение, но колелата на приближаващия град го настигнаха и го взривиха, заравяйки ослепителните останки в калта. Миг по-късно те чуха как Преследвачът изрева ХЕСТЪР, докато огромното предно колело го размазваше.

Те се вкопчиха един в друг, преобръщайки се няколко пъти, когато градът мина покрай тях — трептяща смесица от спици и бутала, ослепителна светлина, озаряваща метал, миниатюрни фигурки, гледащи надолу от наблюдателни платформи, дългият, протяжен стон на клаксон, отекващ из мъглата. После, също толкова внезапно, както се бе появил, градът изчезна. Въздухът натежа от вонята на дим и горещ метал.

Те се изправиха. Парчета от въздушния кораб се носеха надолу и блещукаха игриво. На мястото, където бе стоял Преследвачът, една следа от колело бързо се пълнеше с черна, лъскава кал. Нещо, което вероятно представляваше желязна ръка, стърчеше от тинята, а във въздуха над нея се издигаше блед облак пара и бавно чезнеше.