Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Скачай! — извика Хестър следващия път, когато докоснаха земята. Той скочи и се претърколи из дращещите клони в мек дюшек от кал. Балонът отново се издигна нагоре и за миг той се уплаши, че Хестър го е изоставила да загине на голата земя. — Хестър! — А после се чу шумолене в храстите от лявата му страна и тя закуцука към него. — О, слава на Куърк! — прошепна той.

Очакваше, че тя ще спре, за да си почине малко и да благодари на боговете, че са ги приземили на меката, мокра земя, вместо на твърди камъни. Вместо това, Хестър мина право покрай него, накуцвайки в североизточна посока.

— Спри! — извика Том, все още прекалено премръзнал от вятъра и треперещ, за да може дори да стои на крака. — Почакай! Къде отиваш?

Тя го погледна, сякаш бе полудял.

— В Лондон.

Том се преобърна по гръб и изстена, събирайки сили за поредното уморително пътуване пеша.

Над него, освободен от тежестта им, балонът се издигаше обратно в небето, една тъмна сълза, бързо погълната от стомаха на облаците. След няколко мига той чу шума на двигатели, докато корабът на Шрайк забързано го последва. После останаха само нощта и студеният вятър, и късчетата лунна светлина, носещи се из хълмовете.

Катрин реши да започне от най-високото ниво. В деня след отпътуването на баща й, тя изпрати съобщение по системата от пневматични тръби до кабинета на кмета на Лондон от терминала в стаята на баща си и след половин час получи отговор от секретарката на Кроум, че кметът ще се срещне с мис Валънтайн по обяд.

Катрин отиде в своята съблекалня и облече най-деловите си дрехи — тесен черен панталон и сиво палто с дълъг ръкав. Прибра косата си назад с една шнола, изработена от задните фарове на древна кола и извади една стилна шапка с предизвикателна периферия, която си бе купила преди шест седмици, но още не се бе наканила да сложи. Начерви устните си и добави леки продълговати очертания високо на скулите, а между веждите си нарисува малък син триъгълник, шеговито подобие на знака на Гилдията, носен от модерните дами. Намери тетрадка и молив и ги пъхна в едно от авторитетно изглеждащите куфарчета на баща й, заедно с пропуска, който й бе дал на петнадесетия й рожден ден — златен пропуск, осигуряващ й достъп до почти всяка част на Лондон. След това внимателно огледа отражението си в огледалото, представяйки си как след няколко седмици ще отиде да посрещне завръщащата се експедиция. Щеше да може да каже на татко си:

— Вече всичко е наред, разбирам всичко, вече няма от какво да се страхуваш …

В дванадесет без петнадесет тя отиде с Куче до елеваторната станция на Куърк Съркъс, наслаждавайки се на погледите, които й хвърляха хората, докато минаваше.

— Ето я мис Катрин Валънтайн — представяше си, че казват те. — Тръгнала е да се срещне с кмета …

Служителите от елеватора до един я познаваха по физиономия, усмихнаха се и казаха:

— Добро утро, мис Катрин — и потупаха Куче, без да си правят труда да поглеждат пропуска й, докато се качваше на борда на елеватора за 11:52 часа за Последния етаж.

Елеваторът се изкачи с тихо мъркане. Тя енергично се отправи към Патерностер Скуеър, където Куче замислено зяпаше обикалящите гълъби и наостри уши при звука на ремонтните работи, извършващи се в катедралата „Свети Павел“. Не след дълго вече се изкачваше по стълбите на Залата на Гилдията, след което бе въведена в миниатюрен вътрешен елеватор и в дванайсет часа без една минута я въведоха през кръглата бронзова врата на личния кабинет на кмета.

— А, мис Валънтайн. Подранили сте с една минута. — Кроум вдигна поглед към нея от далечния край на огромното си бюро и се върна към доклада, който четеше. Зад главата му имаше кръгъл прозорец с изглед към катедралата „Свети Павел“, която изглеждаше вълнообразна и нереална през дебелото стъкло, подобно на потънал храм, гледан през бистра вода. Слънцето огряваше едва доловимо полираната бронзова ламперия по стените на кабинета. Нямаше картини, висящи орнаменти или друг вид украса, а подът бе от гол метал. Катрин потръпна, усетила студа да прониква през подметките на обувките й.

Кметът на Лондон я остави да почака петдесет и девет безмълвни секунди, които сякаш се проточиха вечно. Тя вече се чувстваше крайно неудобно, когато той остави доклада. Той се усмихна едва доловимо, подобно на човек, който никога не е виждал усмивка, но е прочел книга с упътване как се прави това.

— Ще се зарадваш, като чуеш, че току-що получих кодиран радиосигнал, изпратен от експедицията на баща ти малко преди да отлетят извън обхват — каза той. — Всичко е наред на борда на Елеватора от Тринайсетия етаж .