Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Съжалявам, господин Шрайк, мислех, че тя може да стане част от колекцията Ви, но е от плът и кръв…

Той се извърна и закрачи из димящите отпадъци, изгубил всякакъв интерес към Хестър. Искаше единствено неща, които би могъл да продаде, а от едно полумъртво дете нямаше полза. Стари автомобилни гуми — виж, това струваше нещо…

Другият мъж остана на мястото си, вгледан в Хестър. Едва когато протегна ръка и докосна лицето й, тя усети студеното твърдо желязо под ръкавиците му и осъзна, че изобщо не беше истински човек. Когато заговори, гласът му прозвуча като телена четка, жулеща черна дъска.

— НЕ МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ ТУК, ХЛАПЕ — каза той и я вдигна през рамо, като я заведе на борда на града.

Градът се казваше Строул и беше дом на петдесет закоравели, прашни клошари, които ограбваха места със Стара Техника, успяваха да намерят и отмъкваха промишлени отпадъци от останките на по-големите градове, когато не можеха да открият друго. Шрайк живееше с тях, но не беше клошар. Когато престъпници от големите градове на Транспортните зони бягаха в Отвъдната Страна, Шрайк ги проследяваше и отрязваше главите им, които внимателно запазваше. Щом отново прекосеше този град, той отнасяше главата на властите и си взимаше наградата.

Защо си направи труда да спаси Хестър тя така и не разбра. Не би могло да е от състрадание, защото той не бе в състояние да изпитва състрадание. Единственият признак на нежност, който тя бе забелязала у него, бе, когато бе зает с колекцията си. Той бе запленен от стари уреди и механични играчки и би купил всяка една, продадена му от минаващите клошари. Разнебитената му квартира в Строул беше пълна с такива вещи: животни, рицари с броня, навиващи се войници с ключета на гърба, дори и Ангел на Смъртта в реални размери, измъкнат от някакъв сложен стенен часовник. Но любимци му бяха всички деца и жени: красиви дами в проядени от молци рокли, и красиви момичета и момчета с порцеланови лица. По цели нощи Шрайк старателно ги разглобяваше и поправяше, изследвайки сложните механизми на сърцата им, сякаш търсеше своеобразен ключ към начина им на действие.

Понякога на Хестър й се струваше, че и тя самата е част от колекцията му. Дали му напомняше за раните, които бе получил на бойните полета в забравени войни, когато все още е бил човек?

Живя в дома му цели пет дълги години, като междувременно лицето й заздравя, превръщайки се в трайна зловеща гримаса и спомените бавно се възвръщаха. Някои бяха стряскащо ясни, вълните по бреговете на Оук Айлънд, гласът на майка й, вятърът от тресавищата, лъхащ на мокра трева и животински тор. Други бяха неясни и трудни за разбиране; те проблясваха в съзнанието й, точно когато се унасяше в сън, или я хващаха неподготвена, докато се скиташе сред притихналите механични фигури в къщата на Шрайк. Кръв по звездните карти. Метален звук. Красиво продълговато мъжко лице с морскосиви очи. Това бяха откъслечни спомени и трябваше да бъдат внимателно събирани и сглобявани, точно като частите от машини, откривани от клошарите.

Едва когато чу някакви мъже да разказват истории за великия Тадеуш Валънтайн, тя започна да проумява всичко. Установи, че това име й е познато: беше името на мъжа, убил майка й и татко й, а нея самата превърнал в чудовище. Тя знаеше какво трябва да направи, без дори да се замисля. Отиде при Шрайк и му каза, че иска да тръгне по петите на Валънтайн.

— НЕ БИВА — бе единственото, което каза Преследвачът. — ЩЕ ТЕ УБИЯТ.

— Тогава ела с мен! — беше го помолила тя, но той не пожела. Беше чувал за Лондон и страстта на Магнъс Кроум към техниката. Смяташе, че ако отиде там, Гилдията на инженерите ще го хване и разреже на части, за да ги проучва в секретните си лаборатории. — НЕ БИВА ДА ХОДИШ — бе единственото, което каза.

Но така или иначе, тя отиде, изчаквайки го да ангажира вниманието си с неговите уреди, после се промъкна през прозореца и се озова в Строул, след което пое из ветровитата Отвъдна Страна с откраднат нож, затъкнат в колана й, в търсене на Лондон и отмъщение.

— Оттогава не съм го виждала — каза тя на Том, потрепервайки в кошницата на откраднатия балон. — Строул се намираше на брега на Английско море, когато заминах, но ето го Шрайк, който вече работи за Магнъс Кроум и иска да ме убие. В това няма никаква логика!

— Може би си го наранила, когато си заминала? — предположи Том.

— Шрайк няма чувства! — отвърна Хестър. — Изтрили са всичките му спомени и чувства, когато са го превърнали в Преследвач.