Филип Рийв - Смъртоносни машини

Звучи така сякаш му завижда , помисли си Том. Но поне звукът на гласа й му помагаше да се успокои и той бе престанал да трепери. Седеше и слушаше полъхващия вятър, проникващ през такелажа на балона. Над облаците на запад имаше черно петно и той си помисли, че това е пушекът от Еърхейвън. Дали авиаторите бяха успели да потушат огъня, или градът им бе унищожен? Какво бе станало с Ана Фанг? Той осъзна, че Шрайк вероятно я бе убил, заедно с всичките й приятели. Тази мила, засмяна авиаторка бе мъртва, както и собствените му родители. Сякаш бе прокълнат да унищожава всеки, който проявеше внимание към него. Само да не се бе запознавал с Валънтайн! Да си бе останал в Музея, където му бе мястото!

— Може би е добре — внезапно каза Хестър, сякаш отгатнала мислите му. — Мисля, че Шрайк само си играеше с нея, не извади ноктите си или нещо подобно.

— Той има нокти ?!

— Стига да не го е ядосала много, вероятно няма да си губи времето да я убива.

— Ами Еърхейвън?

— Предполагам, че ако наистина е лошо увреден, ще спре някъде за ремонт.

Том кимна. После го споходи радостна мисъл.

— Мислиш ли, че мис Фанг ще ни последва?

— Не знам — отвърна Хестър. — Но Шрайк със сигурност ще го направи.

Том отново погледна през рамо ужасен.

— И все пак — каза тя, — поне се движим в правилната посока към Лондон.

Той предпазливо надникна над ръба на кошницата. Облаците се стелеха под тях като бял пухен юрган, проснат над земята, скрил всичко онова, което би могло да им подскаже къде се намират или накъде пътуват.

— Откъде знаеш? — попита той.

— По звездите, естествено — отвърна Хестър. — Мама ме научи. И тя беше авиатор, забрави ли? Беше пътувала из целия район. Веднъж бе ходила дори до Америка. Налага се да използваш звездите, за да се ориентираш на такива места, където няма карти или други белези. Виж, това е Полярната звезда, а онова съзвездие е било наричано от древните Голямата мечка, но повечето хора в днешно време го наричат Градът. И ако държим курс дясно на борд спрямо това съзвездие , можем да сме сигурни, че се движим на североизток…

— Но те са толкова много! — каза той, стараейки се да следва пръста й. Тук, над облаците, без димните завеси и прах от Отвъдната Страна, който да го скрива, нощното небе искреше, озарено от милиони светещи точици. — Никога преди не съм знаел, че има толкова много звезди!

Том вдигна поглед към светещия мрак.

— А това какво е? — попита той, сочейки една ярка звезда ниско долу на запад.

Хестър я погледна и усмивката й изчезна. Той видя как ръцете й се свиват в юмруци.

— Онази ли? — каза тя. — Това е въздушен кораб, който е по петите ни.

— Може би мис Фанг е дошла да ни спаси? — каза Том с надежда.

Но далечният кораб напредваше бързо и след още няколко минути те видяха, че е малък разузнавателен съд, конструиран в Лондон — или „Спийдбъри Сънбийм“, или „Гошоук 90“. Те почти усетиха зелените очи на Шрайк, наблюдаващи ги през небесната пустош.

Хестър се зае да бърника из ръждясалите колела и лостове, които контролираха налягането на газа в балона. След няколко секунди тя откри онова, което търсеше и над главите им се разнесе пронизително свистене.

— Какво правиш? — изпищя Том. — Ще изпуснеш газа! Ще се разбием!

— Укривам балона от Шрайк — каза момичето и отвори клапата още повече. Отправил поглед нагоре, Том видя как газосъдържателят се свива. Той погледна назад към приближаващия се кораб, който набираше скорост, но все още се намираше на няколко мили разстояние. Надяваше се, че от това разстояние ще изглежда, че с балона е станала злополука. Надяваше се, че Шрайк няма да разгадае плана на Хестър. Надяваше се малкият му кораб да не е въоръжен с ракетни снаряди…

И после те потънаха сред облаците и не виждаха нищо, освен вихрещи се тъмни талази, а понякога зърваха луната, носеща се едва видима над главите им. Кошницата изскърца и обвивката плющеше, а газовата клапа съскаше като разгневена змия.

— Когато се приземим, излез от кошницата възможно най-бързо — каза Хестър.

— Да — отвърна той, — но… искаш да кажеш, че ще изоставим балона?

— Нямаме шансове срещу Шрайк във въздуха — обясни тя. — Дано на земята да го надхитрим.

— На земята? — проплака Том. — О, не отново Отвъдната Страна!

Балонът се спускаше бързо. Те видяха черният пейзаж да изплува отдолу, тъмните петна растителност и няколко тънки лунни лъча. Над тях гъстите облаци препускаха на изток. Нямаше и следа от кораба на Шрайк. Том обгърна с ръце тялото си. Земята бе на сто фута, после на петдесет, после на десет. Няколко клона изтракаха и застъргаха по кила, а кошницата се заклещи и потъна, удряйки се о калната земя и подскачайки към небето, после надолу и пак нагоре.