Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Хубаво — каза Катрин, тъй като знаеше, че това ще е последното нещо, което ще чуе за баща си, докато не потегли към къщи; дори инженерите никога не бяха успявали да пращат радиосигнали на повече от няколкостотин мили разстояние.

— Има ли още нещо? — попита Кроум.

— Да… — каза Катрин, но се поколеба, уплашена, че ще прозвучи глупаво. Изправена лице в лице в студения кабинет на Кроум срещу още по-студената му усмивка, тя установи, че й се щеше да не бе слагала толкова много грим или да не бе обличала тези неудобни официални дрехи. Но в крайна сметка, беше дошла именно заради това, така че изстреля: — Искам да разбера повече за онова момиче и защо се опита да убие баща ми.

Усмивката на кмета изчезна.

— Баща ти така и не сметна за уместно да ми каже коя е. Нямам представа защо е толкова твърдо решена да го убие.

— Мислите ли, че има връзка с МЕДУЗА?

Погледът на Кроум стана с няколко градуса по-студен.

— Този въпрос не те касае! — озъби се той. — Какво ти е казал Валънтайн?

— Нищо! — отвърна Катрин, като се смути. — Но виждам, че е уплашен и искам да зная защо, тъй като…

— Чуй ме, дете — каза Кроум, изправяйки се и приближавайки се до нея, като заобиколи бюрото. Тънките му ръце обвиха раменете й. — Ако Валънтайн има тайни от теб, то е с основателни причини. Има някои аспекти от работата му, които не би могла да разбереш. Не забравяй, че той е започнал от нищото; бил е просто един клошар от Отвъдната Страна, преди да проявя интерес към него. Нима искаш отново да го докараш до това положение? Или дори до по-лошо?

Катрин се почувства така, сякаш я бе зашлевил. Лицето й почервеня от яд, но тя се овладя.

— Иди си у дома и чакай да се върне — нареди Кроум. — И остави делата на възрастните на онези, които ги разбират. Не говори с никого за момичето или за МЕДУЗА.

Делата на възрастните ? — помисли си гневно Катрин. — На колко години си мисли, че съм ? — Но сведе глава и каза кротко:

— Да, господин кмете — и добави: — Хайде, Куче.

— И повече не довеждай това животно на Последния етаж — извика Кроум, а гласът му я съпроводи до външния кабинет, където секретарките се обърнаха и се втренчиха в разгневеното й, обляно от сълзи лице.

Качвайки се отново на Елеватора до Куърк Съркъс, тя прошепна в ухото на вълка:

— Ще му дадем да разбере, Куче!

Вместо да си отиде направо вкъщи, тя се отби в Храма на Клио в края на Съркъл Парк. Там, сред аромата на мрака, се успокои и се опита да си изработи стратегия.

Откакто Никълъс Куърк бе провъзгласен за бог, повечето лондончани бяха престанали да обръщат внимание на някогашните богове и богини, така че Катрин бе единственият посетител в храма. Тя харесваше Клио, която бе богинята на майка й в Пуерто Анджелис и чиято статуя малко приличаше на нея, с милите тъмни очи и търпелива усмивка. Тя си спомни на какво я бе учила майка й, за това как бедната богиня била тласкана непрекъснато напред към бъдещето от бурята на прогреса, но как понякога успявала да се върне назад и да вдъхнови хората да променят целия ход на историята. Вдигнала поглед към благото лице на статуята сега, тя каза:

— Какво трябва да направя, Клио? Как мога да помогна на татко, ако кметът не ще да ми каже нищо?

Тя съвсем не очакваше да получи отговор и такъв наистина не последва, така че изрече бърза молитва за баща си и още една за горкия Том Натсуърти, остави даровете си и си тръгна.

Едва бе преполовила пътя на връщане от Храма на Клио, когато я осени идея, една толкова неочаквана мисъл, че би могла да й е изпратена от самата богиня. Спомни си как, докато тичаше из празните тръби през нощта, когато Том падна, бе минала покрай човек, поел в обратната посока. Един млад чирак инженер, толкова блед и шокиран, че тя бе сигурна , че е станал свидетел на всичко случило се.

Отправи се забързано към дома си през огрения от слънцето парк. Онзи млад инженер щеше да знае отговора! Щеше да се върне в Подземието и да го открие! Щеше да разбере какво става, без помощта на злия стар Магнъс Кроум!

Том и Хестър вървяха цяла нощ и когато бледото плоско слънце изгря иззад слоевете сутрешна мъгла, те продължиха да вървят, като спираха от време на време да си поемат въздух. Този пейзаж доста се различаваше от калните полета, които бяха прекосили преди няколко дни. Тук непрекъснато се налагаше да заобикалят блата и локви солена вода и макар понякога да навлизаха в дълбоките, запълнени с водорасли следи от стари градове, беше ясно, че от много години по тези места не е минавал град.