Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Той… мъртъв ли е? — попита Том, а гласът му трепереше от страх.

— Току-що през него мина град — отвърна Хестър. — Не бих допуснала, че е много добре…

Том си зададе неясния въпрос какво бе имал предвид Шрайк под „желанието на сърцето му“. Защо би продал безценната си колекция, за да преследва Хестър, ако единственото, което е искал да направи, е било да я убие? Вече нямаше как да разбере.

— А и горките хора на кораба… — прошепна той.

— Те са били изпратени да му помогнат да ни убие, Натсуърти — каза момичето. — Не хаби съжаленията си за тях.

Те замълчаха за миг, вгледани в мъглата. После Том каза:

— Питам се от какво бягаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи град — отвърна Том. — Движеше се толкова бързо… Нещо трябва да го е преследвало…

Хестър го погледна и бавно осъзна за какво говори.

— О, по дяволите! — каза тя.

Вторият град ги връхлетя почти веднага. Беше по-голям от първия, с огромни, подобни на бурета колела. Върху зейналите му челюсти някой шегобиец бе нарисувал озъбена усмивка и думите: „ЧЕСТИТО ИЗЯЖДАНЕ“.

Нямаше време да избягат встрани от пътя му. Този път Хестър сграбчи Том и той видя, че тя вика нещо, но заради пронизителния грохот на двигателите я разбра едва след известно време.

— Можем да скочим! Прави като мен!

Градът се претърколи над тях, а колелата му минаха от двете им страни, поради което те бяха повдигнати като две мравки, застанали на пътя на плуг, издигнаха се сред вълна от кал, която едва не ги премаза в напредващия с грохот търбух над главите им. Хестър се приведе на гребена на вълната като сърфист, а Том се клатушкаше покрай нея, очаквайки всеки момент да бъде пометен и убит от някой минаващ кран или да бъде хвърлен под колелата. Хестър пак му крещеше нещо и сочеше. Един ауспух мина светкавично край тях, подобно на чудовищна змия и на ослепителния блясък на светлината от пещите, разположени по долната страна на града, той различи парапета на една поддържаща платформа. Хестър се закрепи за него и го сграбчи силно, като се изтика нагоре, а Том се втурна след нея. За миг ръцете му яростно стискаха нищото, после под пръстите му се появи ръждиво желязо, което едва не изтръгна ръцете му от мишниците, а Хестър се протегна и здраво стисна колана му, издърпвайки го в безопасност.

Мина много време, преди да спрат да треперят и с мъка да се изправят на крака. И двамата изглеждаха сякаш бяха направени надве-натри от калта в Отвъдната Страна; тя покриваше дрехите им, сплъстяваше косите им и бе омазала лицата им. Том се смееше неудържимо от облекчение, че се бяха отървали на косъм и поради откровената изненада от факта, че е жив, а Хестър се смееше заедно с него. Никога преди не я бе чувал да се смее и никога не се бе чувствал толкова близък с някого, колкото с нея в този момент.

— Ще се оправим! — каза тя. — Вече ще се оправим! Да се качим горе и да видим кого сме спрели на автостоп!

Какъвто и да бе градът, беше малък, всъщност бе само предградие. Том се забавляваше, опитвайки да разбере какъв точно е, докато Хестър разби ключалката на една входна врата, водеща към вътрешността на кораба, и го поведе нагоре по дълго стълбище, заобиколено от стени, покрити с ръжда и запотени от горещината на двигателите. Той си помисли, че мястото му прилича малко на Кроли или Пърли Споукс, предградия, които Лондон бе построил някога, през доброто старо време, когато имаше толкова много плячка, че градовете можеха да си позволят да изграждат малки сателитни градчета. Ако това бе наистина така, градчето вероятно разполагаше със свои търговски въздушни кораби, лицензирани да търгуват с Лондон.

Но нещо не спираше да терзае съзнанието му. Само най-дръзкият кмет би довел града си тук …

Защо, за Бога, Кроли или Пърли Споукс биха преследвали градче до страховитите Мочурища с ръждива вода?

Те продължиха да се изкачват по стълбите, докато стигнаха до втора ключалка. Вратата не беше заключена и се отвори, за да им даде път към горната палуба. Студен вятър вееше мъглата между металните сгради и платформите се тресяха и олюляваха, докато предградието стремително се носеше напред. Улиците изглеждаха безлюдни, но Том знаеше, че малките градчета често имат едва неколкостотин жители. Може би всички бяха ангажирани в машинните отделения или чакаха в домовете си в безопасност преследването да приключи.

Но имаше нещо в това място, което не му харесваше. То определено не бе онова спретнато малко предградие, на което се бе надявал. Платформите бяха ръждясали и осеяни с вдлъбнатини, а порутените къщи бяха засенчени от огромни помощни двигатели, свалени от други градове и монтирани безразборно към този. Те бяха свързани с главните двигатели долу на палубата посредством сложна плетеница от огромни тръби, опасали сградите и заровени в земята през дупки, изрязани в платформата. Отвъд тях, там, където Том бе очаквал да види паркове и наблюдателни платформи, краят на предградието бе обграден от някаква смесица от оръдейни платформи и дървени палисади.