Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Благодаря Ви, госпожице Валънтайн, май това беше думата, която се опитвах да намеря. — Нимо я изгледа свирепо. — Няма нищо отблъскващо в това, уверявам Ви. Всички ние… ааа… използваме тоалетната от време на време. Е, сега знаете къде отиват Вашите… хммм… фекалии . „Не пилей и не искай“ — това е девизът на инженерите, госпожице. Правилно преработените човешки отпадъци се превръщат в много полезно гориво за двигателите на нашия град. А в момента провеждаме експерименти как да ги превърнем във вкусна и питателна храна. Храним затворниците си единствено с това. За жалост те продължават да умират. Но това е само временно препятствие, сигурен съм.

Катрин отиде до ръба на най-близкия резервоар. „ Дошла съм в Страната, неогрявана от слънце ! — помисли си тя. — О, Клио! Това е страната на мъртвите !“

Но дори и Неогряваната от слънце страна не бе толкова ужасна, колкото това място. Нечистотиите клокочеха и се движеха, пляскаха из стените на резервоара, когато Лондон мина през верига от неравни хълмове. Под сводестия покрив жужаха гъсти рояци мухи и кацаха по лицата и телата на работниците. Обръснатите им глави лъщяха из слабо осветеното помещение, по лицата им бяха застинали безстрастни изражения, докато отделяха гъстата кора от повърхността и я прехвърляха във вагонетките, които останалите затворници превозваха по релси от двете страни на резервоара. Чираци инженери със зловещо изражение на лицата ги надзираваха, размахвайки дълги черни палки. Само Куче изглеждаше щастлив. Той опъваше каишката си, махаше опашка и от време на време поглеждаше нетърпеливо към Катрин, сякаш да й благодари, че го е довела на място, което мирише толкова интересно.

Тя потисна чувството на повдигане в стомаха си и се обърна към Нимо.

— Горките хора! Кои са?

— О, не се притеснявайте за тях — отвърна надзирателят. — Те са затворници. Престъпници. Заслужават го.

— Какво са направили?

— О, това-онова. Дребни кражби. Не са си плащали данъците. Критикували са нашия кмет. Дори се отнасяме много добре към тях, имайки предвид всичко това. Сега да видим дали ще можем да открием чирак Под…

Докато той говореше, Катрин наблюдаваше най-близкия резервоар. Един от мъжете, които го обработваха, бе спрял да се движи и бе пуснал греблото си. Той се хвана за главата, сякаш му се виеше свят. Едно момиче-чирак също го бе забелязало и като отиде до ръба на резервоара побутна мъжа с палката си. На мястото, където го бе докоснала, изхвърчаха сини искри и той започна да се мята, виеше и се мъчеше да се изправи, докато накрая изчезна под надигащата се повърхност. Останалите затворници гледаха към мястото, където бе потънал, твърде уплашени, за да отидат да му помогнат.

— Направете нещо! — изпъшка Катрин, обръщайки се към Нимо, който като че ли не бе забелязал нищо.

Друг чирак се затича към ръба на резервоара, крещейки на затворниците отдолу да помогнат на своя другар. Двама-трима от тях го изтеглиха нагоре, а той се наведе в резервоара и го издърпа навън, като се изпръска с тиня, докато го правеше. Носеше малка марлена маска, както и повечето от надзирателите, но Катрин бе сигурна, че го е познала и чу до себе си Нимо да крещи:

— Под!

Те забързаха към него. Чирак Под бе довлякъл полуудавения затворник до металната пътека между резервоарите и опитваше да отмие тинята от лицето му с вода от една от близките тръби. Другият чирак, момичето, първо бутнало нещастника, наблюдаваше, а по лицето му се четеше погнуса.

— Пак разхищаваш вода, Под! — каза тя, докато Катрин и Нимо тичаха към тях.

— Какво става тук, чираци? — попита гневно Нимо.

— Този човек се скатаваше — отвърна момичето. — Просто опитвах да го накарам да работи малко по-бързо.

— Той има треска! — каза чирак Под и жално вдигна поглед, целият покрит с воняща слуз. — Нищо чудно, че не е могъл да работи.

Катрин коленичи до него и той я забеляза едва сега, а очите му се разшириха от изненада. Бе успял да измие по-голямата част от тинята от лицето на човека и тя се протегна и сложи ръка на мокрото чело. Дори и по стандартите на Дълбокото Подземие то беше горещо.

— Наистина е болен. Трябва да отиде в болница…

— Болница? — отвърна безизразно Нимо. — Тук долу нямаме болница. Това са затворници, госпожице Валънтайн. Престъпници. Не им е необходима лекарска помощ.

— Скоро ще се превърне в още един случай за Отдел К — отбеляза момичето-чирак, а в гласа й се долавяше досада.