Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Мълчи! — просъска бързо Нимо.

— Какво иска да каже с Отдел К? — попита Катрин.

Нимо не пожела да отговори. Чирак Под я гледаше втренчено и тя реши, че вижда по лицето му да се стичат сълзи, макар че би могло да бъде и пот. Погледна затворника, който изглежда бе изпаднал в състояние на полусън. Металното покритие изглеждаше ужасно твърдо и водена от някакъв внезапен импулс, тя свали шапката си, сгъна я и я пъхна под главата му като възглавница.

— Не трябва да остава тук! — каза тя гневно. — Прекалено е слаб, за да работи във вашите отвратителни резервоари!

— Ужасно е — съгласи се Нимо. — Затворниците, които ни пращат напоследък, са прекалено немощни. Ако в Гилдията на търговците бяха положили повече усилия да разрешат проблема с недостига на храна, може би щяха да са по-добре със здравето, или ако навигаторите се бяха размърдали, за да открият малко прилична плячка поне веднъж… Но мисля, че видяхте достатъчно, госпожице Валънтайн. Ако обичате, попитайте чирак Под за онова, което би желал да знае баща Ви и ще Ви заведа отново до елеваторите.

Катрин погледна Под. Той бе свалил маската си и се оказа неочаквано красив, с големи тъмни очи и малка съвършена уста. Тя го погледа един миг, чувствайки се глупаво. Той си стоеше там, смел, опитващ да помогне на този окаян човек, а тя му досаждаше с нещо, което внезапно се оказа съвсем банално.

— Вие сте госпожица Валънтайн, нали? — каза той нервно, когато Куче се отърка о него, за да подуши пръстите на болния мъж.

Катрин кимна.

— Видях Ви в Подземието онази нощ, когато погълнахме Солтхук — каза тя. — Долу при отходните тръби. Мисля, че сте видели момичето, което се опита да убие баща ми. Можете ли да ми разкажете всичко, което си спомняте?

Момчето се втренчи в нея, пленено от дългите тъмни кичури коса, спускащи се през лицето й, след като вече си бе свалила шапката. После очите му бързо се отместиха от нея и се насочиха към Нимо.

— Нищо не съм видял, госпожице — отвърна той. — Тоест, чух викове и се затичах да помогна, но при целия този дим и така нататък… Не видях никого.

— Сигурен ли сте? — настоя умолително Катрин. — Може да се окаже ужасно важно.

Чирак Под поклати глава, без да среща погледа й.

— Съжалявам…

Мъжът на платформата внезапно се размърда и въздъхна тежко и всички погледнаха надолу към него. На Катрин й отне една секунда, за да разбере, че е мъртъв.

— Видяхте ли? — каза момичето-чирак самодоволно. — Казах ви, че е за Отдел К.

Нимо ръгаше тялото му разтревожено с върха на ботуша си.

— Изнесете го, чирак.

Катрин трепереше. Щеше й се да заплаче, но не можеше. Само ако можеше да направи нещо, за да помогне на тези окаяни хора! „Ще разкажа всичко на татко, щом се прибере вкъщи — обеща си тя. И когато разбере какво става на това ужасно място…“ Щеше й се никога да не бе идвала тук. Чу Под до себе си, който отново каза:

— Съжалявам, госпожице Валънтайн — и не беше сигурна дали той съжалява задето не може да й помогне, или изпитваше съжаление към нея заради това, че бе научила истината за това какъв е животът под Лондон.

Нимо ставаше раздразнителен.

— Госпожице Валънтайн, настоявам да си тръгнете незабавно. Не бива да стоите тук. Баща Ви щеше да изпрати официален член на Гилдията си, ако имаше някаква работа с този чирак. А и без това, какво се е надявал да научи от момчето?

— Идвам — каза Катрин и направи единственото, което можеше да стори за затворника: протегна ръка и нежно затвори очите му.

— Съжалявам — прошепна чирак Под, докато я извеждаха навън.

Късно през онази нощ, навътре в Мочурищата с ръждива вода, Тънбридж Уийлс най-после настигна своята плячка. Изтощеното градче бе пропаднало в бездънна яма, а предградието го удари странично, без да си дава труд да намали светкавичната си скорост. Ударът разби градчето на парчета и късчета от него започнаха да се валят из улиците на предградието, когато то се обърна назад и забърза да погълне останките.

— Храна на колела! — крещяха пиратите.

От своята импровизирана клетка във вътрешността на предградието, Том и Хестър ужасени наблюдаваха работата на демонтиращите двигатели, които изкормиха градчето, превръщайки го в купчина ненужно желязо, без дори да си правят труда да изведат оцелелите. Малцината, които излязоха олюлявайки се, бяха сграбчени от чакащите пирати. Ако бяха млади и в добро здраве, ги отвеждаха до други малки клетки, подобно на онази, в която бяха затворени Хестър и Том. Ако ли не, убиваха ги, а телата им струпваха върху купа с отпадъци в дъното на смилателното помещение.