Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Виж как са израсли храстите — каза Хестър, сочейки цели коловози, пълни с къпини и склонове, позеленели от млади дръвчета. — Дори и някой малък полустатичен град би могъл да изсече тези фиданки за гориво.

— Може би тукашната почва просто е прекалено мека — предположи Том, като за двайсети път потъна до кръста в гъста кал. Той си припомняше огромната карта на Ловния Район, която висеше във фоайето на Лондонския музей и грамадната шир на блатната местност, простираща се навсякъде от централните планини до бреговете на Казашкото море, миля подир миля, покрити с тръстика и малки сини заливчета, като върху всички бе отбелязано: Неподходящо за малък или голям град . Той каза: — Мисля, че това трябва да е краят на Блатата с ръждива вода. Наричат ги така, защото се предполага, че водата е оцветена в червено от ръждата от градовете, заблудили се насам и потънали по тези места. Само най-дръзкият кмет би преместил града си тук.

— В такъв случай Рийлънд и Ана Фанг са ни довели много по на юг, отколкото предполагах — прошепна Хестър на себе си. — Лондон вече трябва да е почти на хиляда мили разстояние. Ще ни трябват месеци, за да го настигнем отново и Шрайк ще бъде по петите ни през целия път.

— Но ти го заблуди! — припомни й Том. — Ние избягахме!

— Няма да остане дълго в заблуда — отвърна тя. — Скоро отново ще открие следите ни. Защо мислиш го наричат Преследвач?

Тя го водеше все по-далече, влачейки го из хълмове и блата, и по долини, където въздухът бе почернял от рояци жужащи, жилещи мухи. И двамата се умориха и изнервиха. Веднъж Том предложи да седнат да починат малко, а Хестър му се сопна: — Прави каквото искаш. Какво ми пука? — След това той продължи да стъпва тежко в мълчание, беше й сърдит. Какво ужасно, грозно, зло, самосъжаляващо се момиче беше тя! След всичко, през което бяха преминали, и след като й бе помогнал в Отвъдната Страна, тя все още бе готова да го изостави. Щеше му се Шрайк да я бе хванал, а той да бе избягал с мис Фанг и Кора. Те биха му позволили да отмори болящия го крак…

Но щом се смрачи и гъсти кълба мъгла се издигнаха откъм блатата като духове на мамути, а всяко шумолене в храстите звучеше като стъпките на Преследвача, беше доволен, че Хестър е до него. Тя откри едно място, където можеха да пренощуват, приютени под няколко повалени дървета и по-късно, когато внезапният писък на ловуващ бухал го накара да изскочи и прекъсна неспокойния му сън, той я намери, седнала на пост до него като дружелюбно страшилище.

— Няма нищо — успокои го тя. И след миг, в прилив на един от онези пристъпи на нежност, който бе забелязвал и преди, му каза: — Липсват ми, Том. Мама и татко.

— Знам — отвърна той. — И моите ми липсват.

— Нямаш ли някакви роднини в Лондон?

— Не.

— Никакви приятели?

— Той се замисли. — Не съвсем.

— Кое беше онова момиче? — попита тя след малко.

— Кое? Къде?

— В Подземието онази нощ, с теб и Валънтайн.

— Това беше Катрин — отвърна той. — Тя е…, ами, тя е дъщеря на Валънтайн.

Хестър кимна.

— Красива е.

След това той спа по-спокойно и сънува, че Катрин идва да ги спаси с въздушен кораб, отнасяйки го отново в кристалната светлина над облаците. Когато отново отвори очи, се разсъмваше и Хестър го разтърсваше.

— Чуй!

Той се ослуша и долови звук, който не бе като този от гората или водата.

— Дали е град? — попита с надежда.

— Не — Хестър наклони глава, за да усети по-добре звука. — Това е аеродвигател Ротванг…

Звукът се усилваше, вибрирайки откъм небето. Над виещата се мъгла проблесна лондонски разузнавателен кораб.

Те замръзнаха на място, надявайки се, че влажният кафез от клони над главите им ще ги скрие. Тътенът от въздушния кораб утихна и после пак се усили, кръжейки.

— Шрайк ни вижда — прошепна Хестър, взряна в непрогледната бяла мъгла. — Усещам, че ни наблюдава…

— Не, не — настоя Том. — Щом ние не виждаме кораба, как е възможно той да ни вижда? Няма логика…

Но високо над главите им Възкръсналият настройва очите си на ултрачервено виждане и включва сензорите си за топлина, виждайки два светещи човешки силуета сред меката неподвижна сивота на дърветата.

— ПРИБЛИЖЕТЕ МЕ — заповядва той.

— Като ги виждаш толкова ясно — ръмжи пилотът на кораба, — жалко е, че не можа да познаеш, че онзи надут балон е празен, преди да се впуснем да го преследваме из половината Ловен Район.

Шрайк не отвръща нищо. Защо да дава обяснения на този хленчещ Простосмъртен? Беше видял, че балонът е празен веднага щом отново се появи над облаците, но бе решил да запази това за себе си. Беше доволен от бързата мисъл на Хестър Шоу и реши да я остави да живее още няколко часа за награда, докато този бавноразвиващ се инженер авиатор преследва празния балон.