Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Ще се реши ли някой да осъди моята героиня за тези й мисли? Нека благодарим по-скоро на Бога за неговата доброта, защото неговото милосърдие е безгранично.

Да, Елинор не беше влюбена, не беше влюбен и мистър Еърбин. Далеч от такива чувства беше и Бърти Станъп, макар и да бе вече успял да намекне точно обратното. Само вдовишкото боне му попречи да направи формално предложение още при третата или четвъртата им среща. Но това боне изглеждаше вече толкова малко, че бе изгубило всякакво сходство с плачеща върба. Просто необяснимо е как тези емблеми на скръбта постепенно се стопяват, претърпявайки едва забележими промени. Всяка нова шапчица е сякаш точно копие на предишната и все пак последната лентичка бял креп, забодена кокетно в косите на вдовицата, е толкова далеч от първата планина от скръб, обезобразяваща лицето на опечалената, колкото участта на индуската вдовица от вдовишката съдба на една английска херцогиня.

Но нека повторим още веднъж: Елинор не беше влюбена в никого и никой не беше влюбен в Елинор. При тези обстоятелства тя не можеше да се сърди дълго на мистър Еърбин и преди да изтекат и два дни, те отново станаха добри приятели. Беше неизбежно той да й хареса, тъй като винаги й беше приятно да разговаря с него. И все пак не го харесваше изцяло, защото при разговорите си с нея той винаги създаваше впечатление, че не вижда смисъл да бъде много сериозен. Сякаш през цялото време си играеше с някое дете! Тя го бе опознала достатъчно добре, за да разбере, че всъщност той е един сериозен, склонен към размисъл човек, който е способен при определени обстоятелства да понесе дълбоки душевни терзания. Но с нея се държеше винаги любезно шеговито. Ако го бе видяла поне веднъж мрачен, щеше може би да го обикне.

Така течаха дните в Плъмстед, общо взето, доста приятни, докато изведнъж хоризонтът не помръкна от градоносни облаци и над главите им не се разрази страховита буря. Удивително е как за няколко минути може да се промени небесният лик. На закуска всички станаха от масата в пълно съгласие, но още преди свечеряване забушуваха яростни страсти, които направиха сядането им на една маса немислимо. Но за да обясним това, ще трябва да се върнем малко назад.

Читателят сигурно си спомня как епископът уведоми мистър Слоуп, че е взел решение за управител на старопиталището да бъде назначен мистър Куивърфул, при което негово преосвещенство помоли мистър Слоуп да съобщи за това на архидякона. Както вече знаем, архидяконът с възмущение отказа да се срещне с мистър Слоуп и вместо това написа рязко писмо до епископа, в което едва ли не направо поиска за управител да бъде назначен мистър Хардинг. На това писмо архидяконът незабавно получи официален отговор от мистър Слоуп, в който се казваше, че епископът е получил писмото на доктор Грантли и ще го проучи най-внимателно.

Архидяконът се стъписа. Какво можеше да направи с човек, който не искаше нито да се срещне лично с него, нито да обсъди въпроса чрез писма и който без съмнение имаше право да назначи за управител, когото поиска? Той се съгласи с мистър Еърбин, който му предложи да се обърне за помощ към ректора на Лазаровия колеж. „Ако вие и доктор Гуин направите официално посещение на епископа — каза той, — епископът не би дръзнал да ви отпрати, а при разговор с двама толкова видни събеседници той едва ли би се решил да ви откаже.“

На архидякона не му беше приятно да признае, че ще му се наложи да потърси съдействието на ректора на колежа, за да получи достъп до двореца на Барчестърския епископ, но си даде сметка, че съветът е добър, и реши да го последва. Той писа отново до епископа, като изрази надежда, че негово преосвещенство няма да предприеме нищо във връзка със старопиталището, без да вземе предвид, както бе обещал, мнението на архидякона, изложено в предишното му писмо, след което изпрати горещ призив до своя приятел ректора да чуе молбата му и да дойде в Плъмстед, за да му помогне да вразуми епископа. Ректорът се позова на някои трудности, но не отказа категорично и архидяконът поднови настойчивата си молба, като подчерта необходимостта да се действува без всякакво забавяне. На доктор Гуин за нещастие му се обади подаграта и той не можа да посочи точна дата, но обеща да дойде, ако присъствието му се окаже наистина необходимо. Така стояха нещата в Плъмстед.

Но мистър Хардинг имаше още един съюзник, не по-малко могъщ от доктор Гуин, и това беше мистър Слоуп. Въпреки изрично изразената готовност на епископа да отстъпи пред исканията на жена си във връзка със старопиталището, мистър Слоуп не сметна за необходимо да се откаже от своя план. С всеки ден у него се засилваше убеждението, че вдовицата ще се отнесе благосклонно към неговите ухажвания, и той много добре разбираше, че мистър Хардинг, в качеството си на управител на приюта, заел този пост с негово съдействие, би бил по-склонен да го приеме за зет, отколкото мистър Хардинг, скърцащ със зъби от негодуване и разочарование под крилото на архидякона в Плъмстед. Трябва обаче да отдадем дължимото на мистър Слоуп и да признаем, че той се ръководеше от още по-велики подбуди. Искаше да има съпруга, искаше и пари, но повече от всичко друго го блазнеше властта. Беше му станало напълно ясно, че няма да избегне откритата схватка с мисис Прауди. Нямаше желание да остане в Барчестър просто като неин капелан. По-добре беше изобщо да се махне от тази епархия! Как? Да чувствува, че притежава необикновени дарби, че е смел, решителен и — когато съвестта му замълчи — безскрупулен, и да се задоволи с ролята на покорен слуга на един прелат в пола? Мистър Слоуп вярваше, че съдбата му е отредила по-високо положение. Или той, или мисис Прауди — единият от двамата трябваше да слезе от сцената и решителният час бе ударил.