Уилям Уортън - Гордост

В единия край на лъвската клетка зървам нещо златно. Това непременно ще подмами Канибал; тя умира за всичко лъскаво. Изтичвам до блестящото нещо, но то се оказва катинарът на клетката. От онези е, дето имат една горна извита като кука част и тя се промушва през халката на ключалката. И този катинар е добре промушен през халката, но закопчалката му не е щракната докрай.

Като виждам това, ужасно се уплашвам, но повече ме е страх за Канибал. Внимателно изваждам катинара и опипвам вратата, за да видя дали ще се отвори самичка. Правя го съвсем тихичко, за да не ме чуе лъва, но ухото, което минава през ключалката, изглежда, заяжда, защото вратата си стои залостена и без катинара. На земята зървам къса пръчка и бързо я напъхвам в ключалката, за да държи вратата затворена, докато си услужа с катинара. След това изтичвам пред клетката. Канибал вече се катери по единия крак на лъва и хич не ми изглежда да е войнствено настроена.

Аз я извиквам по име и поклащам катинара пред муцунката й. Канибал извива глава и тръгва да слиза от лъвския крак. Стига до края на лапата му и подпира собствените си крачета върху ръба на сандъчето, така че още малко и ще я хвана. Приближавам катинара още по-близо, за да може да го улучи, ако рече да замахне. И не щеш ли, тя точно това и прави — прасна катинара, аз веднага го пускам и бързо я сграбчвам за лапата, изтеглям я от клетката и здраво затварям сандъчето.

Тогава виждам, че катинарът е паднал на същото място, на което стоеше Канибал, докато безуспешно се мъчех да я достигна. Оставям я на дъсчената алея в сандъчето и се връщам да извадя пръчката от ключалката, за да мога с нея да придърпам катинара към себе си.

Пръчката не е достатъчно дълга и пак се налага да промушвам ръката си през решетката. Пъхвам я припряно, но лъвът е по-бърз от мен, замахва и избива пръчката от ръката ми. И като прави това, неволно подбутва катинара още по-навътре, до самите си гърди.

Вече съвсем не зная какво да правя. Страх ме е отново да промушвам ръка, пък и по всяка вероятност няма да го достигна, само дето лъвът ще успее да ми отхапе ръката.

Стоя и се оглеждам дали няма да мине някой да го помоля за помощ, но алеята е съвсем пуста. Чичкото, който събираше хартийки, като че ли потъна вдън земя. Сега неговата пръчка щеше да ми свърши добра работа. За нула време щях да извадя този проклет катинар. На всичкото отгоре по земята не се вижда пукната клечица, просто няма с какво да залостя ключалката. Минутите минават, страхът ми расте все повече и повече, а на всичкото отгоре и лъвът взе да пропъхва муцуната си между пръчките на клетката с оная настоятелност, с която Канибал се бута в ръцете ми, когато иска да я чеша зад ушите. Не помня как точно стана, но в един момент протягам длан и погалвам влажния му нос, точно над мустаците и зъбите. Той притваря очи и още по-силно се отърква в ръката ми. Иска да станем приятели; толкова е самотен. Милвам влажния му нос и си повтарям наум, че той е само един стар дружелюбен лъв, който търси нежност, но миризмата му, размерът му, силата, с която се блъска в ръката ми, ме плашат.

Решавам бързо да изтичам вкъщи и да кажа на татко какво се е случило. Нека той да каже какво да правим.

Тичам по алеята, без да спра, и по пътя се разминавам с по-стария от двамата мъже, които участват в „Стената на смъртта“, онзи, дето въртеше камшика. Метнал е през рамо издут платнен чувал, целия изпоцапан. Може да е бил същият, дето ровичкаше из кофите за боклук. Отива право към клетката на лъва.

Дано успее да стигне, преди лъвът да е бутнал незалостената врата. Той ще знае как да извади катинара; най-вероятно просто ще влезе и ще си го вземе. Убеден съм, че този лъв и муха няма да убие. Щом не направи нищо на Канибал, дето толкова дълго се зъби насреща му, не виждам защо ще напада човек. Решавам да не казвам на никого за случилото се, нито на татко, нито на мама, нито дори на Лоръл. Сигурен съм, че ще вдигнат страхотна олелия; пък и татко ще се разсърди, задето съм се провирал под перилата, които са поставени там точно, за да не се провира човек; няма да ме разбере, ако му кажа, че съм искал да запозная Канибал с истински лъв.

Така стана, защото е имало да става, но мен още ме е страх; спирам да тичам, за да си поема дъх. Може би все пак трябва да кажа на онзи човек, че клетката на неговия лъв стои отключена. Тръгвам обратно, хуквам след него. После решавам все пак да отида първо при татко и мама. Като се върна при тях, всичко ще се оправи.