Уилям Уортън - Гордост

— Кеп, Тъфи наистина ме плаши. Снощи през цялото време, докато бяхме на стената и аз се мъчех да поддържам скоростта и да стискам кормилото, той непрекъснато ме гледаше. Виждах го с крайчеца на окото си. Погледне ме и избълва вонящия си рев. Подушвам го, и не само смърдящите му дупки отпред и отзад, подушвам лъва в него — тежка, душна, животинска миризма. Не смея да го погледна в очите. Кеп, той е гладен и освен това знае, че аз се плаша от него. Мисля, че вече ме вижда като разкъсано парче месо.

Кеп сваля боклукчийските си дрехи и облича костюма, с който участва в спектакъла — черни кожени панталони и леко омазнена копринена риза с широки ръкави и стегнати маншети. Така прави и Джими в другия край на бърлогата. Канят се да започнат представлението.

Кеп се спира за миг и поглежда Сали.

— Да не би да си в мензис?

Сали го зяпва смутена, а после дръзко мята глава встрани.

— Не, не съм. Не е от това.

Кеп затяга връзките на левия си ботуш, ботуша на здравия му крак, и си промърморва наум: „И от това да беше, аз съм последният, който ще научи.“

Кеп е облечен, готов. Тръгва да излиза. Джими вече е избутал своя мотоциклет на платформата пред „Стената на смъртта“. Избутва го и Кеп и го оставя точно в онази извивка, където дъното на кладенеца преминава в стена и където вероятността да се подхлъзнеш е най-голяма. Цялата стена е почерняла от боксуващи гуми и изгорели газове.

— Горе главата, Сали, днеска може и да посъберем нещичко. И тогава ще натъпча Тъфи с месо, камиона с бензин и тръгваме.

Сали е загърбила Кеп. Разперила е ръцете си върху стената, подпряла е челото си на тях и плаче.

— Стига, Кеп! Стига си се правил на палячо! Не виждаш ли, че в Уайлдуд не е останала жива душа, защото вече е октомври. Още преди месец трябваше да сме се махнали оттук. Истинско чудо ще бъде, ако тази седмица успеем да съберем и петдесетачка.

Кеп не казва нищо. Той дори не обръща глава към Сали. Сграбчва кормилото на мотоциклета си и започва да го бута през малката врата на платформата, където е Джими. Сали тръшва вратата след него.

Тя продължава да плаче, докато разсеяно съблича мъжкия си работен комбинезон и пуловера. Под тях носи костюма си на орхидеи. Смачква комбинезона и пуловера на топка и ги мушва през люка на пода. Отива в ъгъла и отваря една дървена кутия. Изважда четка и огледало. Огледалото е шест на осем инча, със сгъваема метална подпорка. Поставя го върху пода на кладенеца. Разчесва косата си, после взима малко ръчно огледалце, за да види дали достатъчно с бухнала отзад и встрани.

Самичка в призрачния сумрак на кладенеца, тя бавно се завърта, за да огледа тялото си от всички страни. Плъзга ръка отпред по бедрата си, потупва ги отстрани, после с пръсти опипва задната им част. Прибира двете огледала и четката в кутията, пъха ги в люка на пода и здраво го затваря.

Изправя се в центъра на кладенеца, отвсякъде заобиколена от „Стената на смъртта“, поема дълбоко въздух, взима кочан билети и откача малката престилка с големи джобове от една кука на стената. Без да иска, издърпва и куката и я прибира в един от провисналите джобове, после изчезва през вратата, от която излязоха Джими и Кеп преди нея.

На следващата сутрин още спя, когато усещам, че нещо грапаво се отърква в носа и бузата ми. Отварям очи и това, разбира се, е Канибал. Измъкнала се е по някакъв начин от сандъчето си през нощта, скочила е в леглото ми и се е настанила върху мен. Плъзвам ръка по гърба й, но този път тя не се опитва да хапе. Почесвам я зад ушите с две ръце. Кога ли е излязла от сандъчето си и дали не си е свършила работата на пода, питам се аз. Държа я с двете си ръце, бавно спускам крака от едната страна на леглото и внимателно стъпвам на линолеума. Оглеждам всичко, особено под креватите, но не откривам нищо подозрително. Нито пък подушвам нещо подозрително. Когато се доближава до лицето ми, усещам, че Канибал си има своя специфична миризма, но тя е съвсем друга. Козината й мирише на чекмедже в непроветрена стая, което никой не е отварял от дълго време.

Сигурен съм, че ме е събудила, за да я изведа навън. Тук не сме й донесли сандъче с пясък — нямаше място в колата. Бързо си обух банските гащета, една риза и пуловер, навлякох панталона и се приготвих да изляза бос. Взех си и моята кърпа, която беше простряна да се суши върху таблата в долния край на кревата. Навън слънцето вече изгрява, лъчите му пронизват стъклата и падат точно върху моята възглавница.