Уилям Уортън - Гордост

Патрулиращата полицейска кола се движи бавно зад него. Двама полицаи изскачат от нея в движение. Единият е набит, четирийсет и няколко годишен човек, другият е млад.

Кеп поглежда през рамо, изправя се и вдига ръце на тила, уж се предава.

— Добре, Мърф, този път ме хвана. Слагай белезниците.

Сержант Мърфи, по-едрият и по-стар полицай, издебва Кеп отзад; на единия му хълбок виси патлак, на другия — палка и белезници. Скръства ръце на гърдите си.

— Престани бе, Кеп. Знаеш, че нямам друг избор.

— Мърф, правичката да ти кажа, и аз съм останал съвсем без избор. Да ровичкам вонящото бунище на „Броф“ съвсем не е любимият ми начин за разсънване.

Кеп бавно сваля ръце и избърсва влажните си лепкави длани в горната част на конопения чувал. Наднича в него.

— Едно ще ти кажа, каквото и да разправят, на Депресията още не й се вижда краят. Ето и тия тук тузари, дето хем в „Броф“ се хранят, ама и те са изглозгали котлетите си до последната мръвчица. Дори и бедният Тъфи не би могъл да ги излъска по-хубаво с грамадния си грапав език, дето точно за това му служи.

Младият полицай се е приближил и сега стои зад стария. В едната си ръка държи палка. Вижда се, че Мърф е притеснен; забил е поглед в краката си, обути в черни, лъснати до блясък тъпоноси боти — типични полицейски обуща.

— Слушай Кеп, Броф пак се оплаква. Не иска да му тършуваш из сметта всяка сутрин. За четвърти път те хващам вече; да си знаеш, следващия път ще те тикна в пандиза.

Кеп килва кепето си назад и слага ръце на хълбоците. Усмихва се, но не със сияйната усмивка от детството си, нито с мъжествената самонадеяна усмивка от времето, когато беше млад ротен командир, или по-късно, когато се перчеше като автомобилен състезател; усмихва се смирено, безропотно, сякаш вече е смазан, убит.

— Броф се оплаквал. А ти да можеше да чуеш бедния Тъфи как се оплаква!

— О, Кеп, всички чуваме бедния ти Тъфи. Това е друга работа. До гуша сме затънали във възражения и протести. Половин Уайлдуд будува по цели нощи от неговия рев; всички са се изнервили. Крайно време е да направиш нещо.

Младият се приближава още повече. Поглежда в чувала на Кеп, а после към отворените боклукчийски кофи; извръща глава погнусен и прищипва ноздрите си с пръсти. Мърф слага ръка върху рамото на Кеп.

— Кеп, нали знаеш как стоят вещата. Тук Броф е голям човек, плаща си данъците редовно и всичките му приятели са важни клечки. Щом каже, че не иска да му ровиш в боклука, мое задължение е да ти попреча. За това ми плащат. С това си изхранвам жената и децата. И аз съм човек, искам да си запазя работата, пък и до пенсия ми остават още само шест годинки.

Кеп пак свежда очи към чувала, кривва глава на една страна, поглежда към превзетото младо ченге, после пак към сержанта.

— Нали знаеш, Мърф, отидох при Броф и го помолих да ми отделя кокалите и това, което е за изхвърляне, да ми ги пъха там в някаква кофа или плик. Казах му, че ще си плащам. А той ме изгони, вика, ще се обади в полицията, не иска около ресторанта му да се навъртат бездомници. И аз бързо се ометох, поне за това можеш да ми благодариш, иначе щяха да те викат да щурмуваш хотела.

Кажи ми бе, Мърф, с какво да го храня? Възрастен десетгодишен лъв като Тъфи трябва да яде най-малко по пет килограма месо на ден. Изкупувам всичките кокали и вътрешности от Саймън касапина, но това не му стига.

И освен това какво толкова ще му стане на Броф, ако си взема малко от миризливите му отпадъци? Никому не преча, мръсотия не правя. Винаги поставям обратно капаците върху кофите за смет. Дори върша услуга на данъкоплатците.

Младият полицай крачи наоколо важно-важно, като при всяка стъпка се полюлява напред-назад, както правят полицаите, и палката му се поклаща между краката. Пристъпва напред.

— На твое място, Кеп, първото нещо, което щях да направя, е да нахраня лъва с онова нафукано копеле, дето си го взел да ти работи. Ето той вече е истински боклук. И тогава от благодарност този град може и едно медалче да ти бодне. А и на себе си ще направиш голяма услуга.

Кеп поглежда младия полицай в очите, изкривява си устните в нещо като усмивка, доста заканителна усмивка, а младокът свежда очи и с поглед му сочи палката.

— Какво се е случило? Да не би Джими пак да е забърсал някоя надарена ученичка?

Мърф подбутва младия си колега настрана, завира лицето си в Кеп и пошепва:

— Кеп, този път момичето е съвсем малко. Прогимназистка. Да пази господ! При това от добро семейство, бащата е лекар. Твоят Джими я завлякъл в Атлантик Сити, държал я там цяла нощ, изнасилил я, иска ли питане, а тя, разбира се, мълчи. Баща й я вкарал в болницата си за няколко дни и успял да потули нещата, но аз държа да го пипна. Извратена гад! Нищо, което носи пола, не може да живее спокойно, докато това похотливо животно се навърта наоколо. И ако питаш мене, още много поразии има да направи, преди да му мине меракът. Казвам ти, по-опасен е и от Тъфи.