Георги Томов - Розариум

The Sheba Rehabilitation Hospital имаше славата на най-реномираното лечебно заведение в света за случаи като нашия. За два месеца престой в The Head Trauma Rehabilitation Department обаче положението на Рая ни най-малко не се подобри. Ден след ден майка ѝ губеше надеждата си за незабавното медицинско чудо и аз станах свидетел на последните мигове от изтляването на поредната ѝ фанатична вяра — този път в безграничните възможности на науката. В откровен разговор с настоящия ѝ кумир — професор Ной, чиито лични протекции си бяхме осигурили — стана безпощадно ясно, че той не се ангажира с каквито и да било обещания за възстановяването на дъщеря ни дори в неопределено бъдеще. Ивета рухна. Не спеше, не се хранеше, не можеше да стои повече от десетина минути на едно място и повече от половин час — в едно помещение. В такова състояние я оставих, макар и само за ден, тъй като тя отказа да ме придружи до Божи гроб. Когато се върнах, я заварих да спи с отворени очи. На сутринта скокна, все едно нищо не е било, и заяви, че има точен план за това, което трябва да се направи от тук нататък.

— Защо преградата помежду ни се появи точно в Тел Авив?

Ивета ме погледна изненадана:

— Защото ти ме заряза.

— Зарязал?! В хотел четири звезди! За цял един ден. Да се чуди човек как си оживяла…

— Цял един ден бях убедена, че няма да се върнеш. Чувствах се абсолютно безпомощна.

— Разбирам.

— Не, не разбираш.

— На другия ден ти си беше съвсем добре.

— Да, защото имах решение. „Божа работа“ — казваха докторите, но и те, и Бог са безпомощни. Какво следва?

— Следва, че трябва да вземем всичко в свои ръце.

— Да взема. Не да вземем. Защото ти и сега не вярваш, че дъщеря ни ще се върне.

— Винаги има шанс.

— Да, средно на пет години веднъж в света се случва чудо и религията и науката влизат в ръкопашен бой, за да си го присвоят. Какъв беше онзи графит за Бог, който адски те беше впечатлил?

— „Шинел до Бога!“

— Не, другият — за това как няма смисъл да Го занимаваме със себе си.

— „Не разчитайте — Бог е зает с по-амбициозен проект!“

— Точно в тази хипотеза сме, да знаеш. Проучила съм всички известни „чудеса“ и знаеш ли кое се оказа общото? Винаги, винаги е имало някой, който е вярвал ! Но не в науката или Бог, а в себе си и най-вече в този, когото е искал да спаси.

— Аз също вярвам в теб и в Рая. Вярвам, че тя ще се върне.

— Да, но не вярваш, че ще бъде същата. Трябва да вярваш, че ще бъде нашата Рая !

— Опитвам се. Наистина. Но ми е адски трудно — прошепнах.

— Зная, скъпи — Ивета пресегна ръка и прокара пръсти по бузата ми. Обичах да прави така. — Не искам да ме мислиш за луда или заблудена — аз много добре си давам сметка за това къде сме и какво ни очаква.

Знаеш ли в какво е разликата между нас: ти гледаш на връщането на Рая като на цел, а аз — като на процес. Поради това за теб то е вероятно едно на милион, а за мен е сто процента — просто реалност. Настоях да върнем Рая в България, защото не исках да жертвам теб. Ние сме семейство и трябва да бъдем заедно. Което правеха за нея в Шеба — правим го и тук. Давид е страхотен, доктор Леви — също. Но всичките тези грижи имат за цел само и единствено да поддържат Рая физически и физиологично, за да може — щом се върне в тялото си — да се чувства добре. Все едно е заминала да учи в чужбина и аз бърша прах в стаята ѝ, поливам цветята и проветрявам, та да ѝ е уютно, когато си дойде. Но за да го пожелае, нали разбираш, трябва да я държим в течение за случващото се в нашия свят, за да се чувства тя част от него. Но кой родител би притеснявал детето си със своите грижи? Преди да се кача при нея, се отърсвам от всички отрицателни емоции. Затова не държа ти да идваш всеки ден, защото за който и да е мъж е непосилно да се абстрахира от тревогите за работата си, както за една жена е невъзможно да не мисли за семейните проблеми, докато се труди.

— Възхищавам ти се. За всичко, което си, и всичко, което правиш за дъщеря ни. Страшно съжалявам, че не се постарах повече тези няколко дни, ти имаше нужда от почивка.

— Ти нямаш вина. Поисках да се приберем заради събирането у Биби.

— Че нали избрахме датите за Гърция, така че да пропуснем курбана?

— Да, но си дадох сметка, че отсъствието ни би се изтълкувало грешно. Искрено се радвам, че Филип се оправя, та той ми е като син.

Отклоних очи от пътя — Ивета ме гледаше с нежност.

— Зная, че се надяваше и на син, но… не било писано.

— Мислиш ли, че е късно? Не става дума за син, а по принцип за дете.