Георги Томов - Розариум

The Rosarium Philosophorum“ („Rosary of the Philosophers“) се появява в печатно издание във Франкфурт през 1550 година. Авторът е неизвестен. Структуриран като поредица от философски съждения и илюстриран с гравюри върху дърво, текстът е признат за един от най-важните в алхимията — общото название на съществуващите в различни култури идеи за материална и духовна трансформация. В него се говори за възможното възкресение на душите, при което всяка открива своята половинка и — посредством любовта, доверието и Божествената енергия — се едини с нея в общо цяло. Символните разнообразия на „The Rosarium Philosophorum“, установени в множеството анализи от появата му до наши дни, не са окончателни и ортодоксални — в това именно се заключава силата и дълбочината му.

Карл Густав Юнг (1875 — 1961) открива в алхимията основание за паралел със собствената си теория за „трансформацията на личността“ и потвърждение на идеите си за „психология на безсъзнателното“ и „процеса на пренос“. В монографията „Психология на преноса“ са коментирани десет от гравюрите на „The Rosarium Philosophorum“, илюстриращи основните етапи на трансформацията.

1. Фонтанът на Меркурий — алхимичният зародиш. Меркурий съответства на елемента живак, един от важните елементи на prima materia и символ на женското начало. Това е моментът, в който връзката Бог-дете се прехвърля към Майка-дете, което — само̀ по себе си — показва божествената същност на майката и майчинството.

В светлината на фаровете пустата магистрала наподобяваше на река от разтопен живак.

Спазвах ограничението на скоростта, стрелката бе залепнала на сто и трийсет. Мощният автомобил возеше толкова меко, че кръстчето от маслиново дърво дори не потрепваше. Бях го взел за Рая от Божи гроб, но съпругата ми забрани това нещо да се докосва до дъщеря ни. Окачих го на огледалото за задно виждане — напомняне за сляпата вяра на Ивета в Господ, по-късно заменена от абсолютното му отричане. Войнстващият атеизъм всъщност е точно толкова вреден, колкото и религиозният фанатизъм. Не разбирам аргументите на „светлите умове“, противопоставящи науката на религията, след като Коперник е бил духовник, Нютон — силно вярващ, а Пастьор започвал всеки свой ден с молитва.

— Какво се умълча, Бранимире? — Ивета се размърда на дясната седалка. — Да не ми заспиш сега?

— Не, не, няма проблем…

— Говори ми.

— За какво?

— Просто говори. Хората споделят, за да изпуснат емоционалната пара — въздъхна. — Общуването с теб става все по-трудно. Имам чувството, че дори не се чуваме, все едно ни разделя плътна преграда — Ивета въздъхна. — Това не значи, че не трябва да опитваме, нали? Просто ми кажи за какво мислиш.

Тя беше тази, която се капсулира в себе си, защото прие като предателство посещението ми на Божи гроб. Да съм на някакви си седемдесет километра от светите места и да пропусна хаджилъка само защото Господ — според Ивета — бил фикция. И защото не бил справедлив. Хем фикция, хем несправедлив.

— Преграда. Стена, бараж, барикада, пречка, спънка, препятствие, предел, граница, ограничение, пречка, бариера.

— Бранимире, моля ти се! Знаеш колко се дразня. Всъщност… това също е част от преградата, не го правеше преди.

— Винаги съм го правил. Наум.

— Както и да е. Та — за какво си мислеше?

Движехме се в най-лявата лента и мерцедесът се озова в тясното пространство между мантинелата и колона от камиони. Заради ограниченията на темпомата изпреварването продължи цяла вечност. За миг си представих, че някое от ремаркетата пука гума и по гръбнака ми рукна студена пот. Ивета се беше свила на дясната седалка.

— За науката и религията — отговорих, след като се измъкнахме от капана.