Георги Томов - Розариум

Точно, кратко, ясно — като инструкции от специалист по политически пиар, свикнал да пише опорни точки. А системата наистина работеше, защото се избягваха случайните връзки, а и човек не губеше чувството за свобода — в края на краищата мандатите имаха срок.

След катастрофата тя ми се обади, мила и загрижена, да съм я потърсел в случай на нужда от каквото и да е естество . Така и не го направих. Два дни преди датата получих есемес с напомняне, че мандатът ми изтича. Благодарих топло за всичко и ѝ пожелах здраве и успехи.

Обичах съпругата си, но не мисля, че съм способен на онази голяма любов, за която пишат поетите, която те връхлита внезапно, като горски пожар в сушаво лято, и те отнася като планинска река напролет. Всъщност никога не съм искал такава любов — загубата на контрол винаги ме е плашела. От малък държа аз да определям правилата и да ръководя играта. Дори в чувствата. Ивета ме спечели бавно и постепенно, допусках я до себе си на „порции“, но с времето се превърна в най-важния човек за мен. Признавам си, че я бях „калкулирал“ — хубава, умна, образована, амбициозна — щеше да е незаменим съратник в бизнеса. Не беше разглезена и претенциозна — расла е в скромно семейство в глухата провинция, — просто идеалната съпруга. Но, оказа се, имам нужда понякога от игра на изпепеляващи страсти, риск, тръпка — макар и само за малко…

В последната година на тревоги не бях правил истински секс нито със съпругата си, нито с друга жена. А също и не помня да съм се смял искрено, от сърце. Мислех си, че сексът все ще се случи някой ден, но смехът — едва ли. Първата вечер в луксозния апартамент (от спалнята се виждаше морето, а от джакузито — Олимп) изпихме по една метакса и… Ивета беше точно толкова предизвикателна и секси, колкото трябваше да бъде, а след като нищо не се получи — трогателно мила и внимателна. Опита се да ме успокои, било нормално да има провали при този стрес, на който и двамата сме подложени. И тогава, втренчен в тавана, ѝ признах: „Имам чувството, че тя ни гледа.“. Съпругата ми прекара върховете на пръстите си по наболата ми брада, излезе от водата и се загърна с халата. Не попита коя е „тя“. Налях в чашите коняк и я последвах до панорамния прозорец в хола, прегърнах я през кръста и известно време останахме напълно неподвижни, вгледани в тъмния безкрай на морската шир.

— Гърците падат все по-ниско — продължаваше с възмущението си Ивета. — Скоро ще копаят дъното като нас.

„Копая, прекопавам, изкопавам, разкопавам, подкопавам, закопавам, дълбая, ровя, изравям… скелети от гардероба.“ Няма гардероб без скелети. Младото момиче беше тази „тя“, която имах чувството, че ни гледа, докато се галим с Ивета. Прекрачило парапета на терасата олицетворение на греховете ми. „Как се казваше? По дяволите, как се казваше!“ Може би не заради секса — все пак тя го желаеше, или поне се правеше, че го желае, — а заради това, че съм забравил името ѝ, ме наказваше Господ.

— Къде пак се отнесе? — гласът на Ивета прозвуча уморено.

— Ти беше тази, която настоя да се изповядам и да поискам прошка от Господ. На Великден миналата година — Филип тъкмо беше прескочил трапа. Но съм сигурен, че и ти си се питала защо Бог бави изцелението на Рая — в края на краищата не беше ли редно да помогне и на двамата?

Бях избухнал: „Виж ѝ съученичките — нито една, която да ѝ стъпи на малкия пръст! Нито по хубост, нито по ум! Защо тя? Защо тя?!“.

— Помня какво каза тогава. Дори да си бил прав, не се говори така. Всички са нечии деца — просто не се говори така.

— Бяхме в Гложенския манастир и един монах ни показа килията, в която се е крил Левски. Хубав мъж — ти каза, че със сигурност жените въздишат по него. Сещаш ли се, някой спомена, че е физик и бил работил в Дубна? — Ивета кимна. — Може би затова ми беше симпатичен, за разлика от повечето „божи служители“, до които опирахме. Но до изповед така и не се стигна. Разказах му за случилото се с Рая и помня последвалия разговор дума по дума:

„Защо, отче, Господ наказва едно невинно създание? Заради нашите грехове ли — моите и на майка и?“

„Грешна интерпретация е — каза — онова за изкуплението на родителските грехове от децата. Въпросният стих в Библията касае единствено идолите: «Да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм ревнив. И ще наказвам децата на онези, които Ме мразят, до третото и четвъртото поколение». Става дума не за това, че Господ ще наказва, а по-скоро за последствията от възпитанието.“ „Мразя увъртанията — помня, че му се сопнах — и разните там изсмукани от пръстите тълкувания. Ясно е написано. Нямам нужда да бъда щаден, говоря с духовно лице, не с психиатър.“