Георги Томов - Розариум

„Твърде много гняв има в теб — каза ми. — Трябва да се научим да живеем с болката и да не търсим обяснение, а смирение.“

Ивета се смръщи и без да ме удостои с поглед, ми подаде чашата си с недоизпитото кафе.

— Често се сещам за този мъж, дано не съм го обидил в гнева си. Може да е прав, но виж, аз наистина смятам, че трябва да има върховна справедливост, а дали ще идва от Господ или от Провидението, от Космическата хармония или Спагетеното чудовище — няма значение. Всяка църква има за цел да осигури социализацията на големи групи хора на базата на общ морално-етичен модел. До спазването на определени норми се стига по два пътя — чрез вътрешно убеждение или чрез някаква форма на принуда и страх. И ето оттук следва, че децата трябва да отговарят за греховете на бащите си. Защото човек, дори да е склонен да жертва собствения си имагинерен рай, за да живеят добре тук и сега той и децата му, то мисълта, че те ще плащат, би го възпряла.

Ивета не казваше нищо. Едва ли и беше приятно, че я връщах в кошмарните дни, когато упорито търсехме в Библията отговори и решения. Отворих прозореца на колата и уцелих каменното кошче за боклук с двете чашки от кафе, пъхнати една в друга.

— Предполагам, че това кара по-голямата част от хората да се съобразяват с божиите заповеди. И поради това този постулат е най-гениалната уловка на християнството и не мога да се съглася, че е грешна интерпретация. Според мен реалното обяснение нарочно се избягва.

— В „Езекиил“ е казано, че всеки от нас е отговорен за своите собствени грехове. Не можем да споделим нашата вина с друг, нито може друг да бъде считан отговорен за нея — прошепна Ивета, докато гледаше право напред.

Тя явно нямаше намерение да продължи, а на мен ми кипеше отвътре и по някое време не издържах:

— Ти наистина ли никога не си търсила в себе си вина за това, което се случи? Защото аз самият не мога да спра да се ровя и измъчвам.

— Вина?

— В смисъл на грехове, заради които — чрез Рая — Господ наказва нас.

— Грехове аз нямам. За разлика от теб — Ивета ми хвърли кос поглед.

— При твоята професия?! — не можах да се сдържа и моментално съжалих.

— Всичко това са пълни глупости! — избухна. — Някакви текстове, кой знае от кого писани, допълвани и изменяни стотици, хиляди пъти по какви ли не причини… И някакви хора, които искат да ме убедят, че само и единствено те знаят истината. Виж колко различни религии съществуват, да не говорим, че разклоненията на християнството са десетки. Е, ако има Господ, би ли търпял всичко това? Бог не ни наказвал, а ни пращал изпитания — звучеше ехидно. — Такива, че да ги понесем. Ето това вече е най-големият капан. Какво би станало, ако на хората им дойде до гуша страданието и започнат масово да се самоубиват? Загуба на поданици, работна ръка. Бог е Този, който има властта да реши как и кога да свърши нечий живот. Самоубийството е грях, по-голям от убийството. Но войните в името на Христа не са. И не само в името на Христа, ами и тези в името на Мамона. Да се е намесила Църквата, за да спре война, пламнала заради икономически интереси? Защото Църквата винаги е била в услуга на светската власт. Виновникът е достатъчно да се покае, за да получи прошка от Господ, а ние — моля ти се — трябвало да се смирим и да му простим. Пълен шит — Ивета бе повишила глас и почти викаше. — Никога няма да простя! Никога!

Побързах да затворя прозореца. „Тя няма да прости. На себе си, на мен, на онзи клет циганин. На самия Господ. Дори на Рая няма да прости, ако не се оправи.“ Запалих двигателя и потеглих плавно, кокалчетата на пръстите ми белееха върху волана.

Ивета приключи с вересиите си към Господ в деня, в който докторите събудиха Рая от медикаментозната кома — 25 април 2015-а, събота. Показателите на дъщеря ни бяха стабилни от седмица, резултатите от скенерите на главата не даваха никакви основания за безпокойство. И въпреки това апокалипсисът се стовари върху ни — Рая изпадна в състояние на будна кома.

Вечерта допих наченатата бутилка HUDSON и позвъних на Стоил. В продължение на минути никой не вдигаше, после се чу адски силна музика и гласът на приятеля ми, опитващ да надвика бумтящите басове: „На концерт на Слави сме, Филип с количката и…“. Затворих и изключих мобилния.

— Внимавай! — извика Ивета.

През шосето претича заек. Зайците се движат адски смешно, защото предните им крака са по-къси от задните. Този се свря под мантинелата и за миг очите му отразиха светлините на фаровете. Зайците спят с отворени очи.