Георги Томов - Розариум

«Какво ни очаква в ада?» — попитал Стоил.

«Ще ти го кажа на разбираем език… Емболия — навлизане на мастни образувания в кръвните пътища, много вероятно при разкъсни рани, особено в областта на бедрото; течност в белите дробове, вследствие на травма от удара; страхотно натоварване на черния дроб от антибиотиците и лекарствата за разреждане на кръвта, и оттам — жълтеница; респираторни проблеми и инфекции заради трахеотомията; сепсис. Абе, какво съм седнал да ти обяснявам, до два часа идвам и го вземам. От тук нататък Филип го поемам аз.»

Паркирах зад бензиностанцията.

— Аз няма да слизам — каза Ивета. — Само кафе ми вземи.

— Тоалетна?

— Ще потърпя. Знаеш, че ползвам обществени тоалетни само в екстремни ситуации.

Преди година, в продължение на месец и нещо, всеки ден изминавахме стотици километри. Рая се бореше за живота си в реанимацията на «Пирогов» и не остана свято място или лечебен извор в България и Северна Гърция, който да не сме посетили. Ивета бе превъртяла на тема Бог — единствената надежда за спасение на детето ни. Постепенно и аз открих зрънцето вяра у себе си, затрупано под нарочно създадената представа, че религията е нещо мъгливо, лъжливо и напълно излишно. Но, както твърдеше един монах от Гложенския манастир: «Това е нещо , което «работи» — нямам идея защо, но е факт, верифициран в продължение на две хиляди години». А после се оплака, че нашите хора не били вярващи, а «религиозно суеверни». Прав беше. Дори грамотна и образована жена като Ивета, в паническия страх за дъщеря ни, настояваше да ходим при врачки, гледачки и всякакви самозвани наследнички на Ванга. Влачехме се по астролози, нумероложки, контактьорки и други ловци на лековерни. Разбира се, виждах цялото безсмислие и алчност на тази безскрупулна армия от «посветени», вегетиращи върху мъката и болките на хората, но беше очевидно и друго — съпругата ми се нуждае от това.

Потегляхме от София около два часа следобед, прибирахме се в малките часове. На сутринта аз тръгвах за офиса, а Ивета оставаше под сатенените завивки в тъмнината на спалнята, барикадирана от света зад заключени врати, каменни дувари и изключени телефони. Не разговаряше дори с Биляна, която — за разлика от нея — не бе променила стереотипа си на живот. Докато съпругата ми, напълно затворена в себе си, се опитваше да омилостиви Бог, съдружничката ѝ блъскаше и за двете — това я крепеше. Неразделни приятелки от години, съдбата бе отредила да са заедно и в нещастието, но всяка реагираше по свой начин.

Катастрофата се бе случила на 15 март, неделя, а в сряда специализирана за подобни случаи линейка транспортира Филип до ВМА. Още на другия ден — за съжаление, Доктора се бе оказал прав — започнаха усложненията. През своя ад минаваше и Рая. При нея нямаше потрошени крайници, но проблемите бяха още по-сериозни.

Сутрин, преди другите да се появят в офиса, със Стоил си говорехме за състоянието на децата. «На два пъти, аха, да го изпуснем», признал му Доктора, когато най-сетне, на двайсетия ден от катастрофата, 4 април — Лазаровден, физиологичните параметри на Филип се стабилизирали напълно. «Стани, Лазаре» е положението“ — смеел се приятелят ни. „Това момче има връзки горе, както вика Генерала — «с Началника». Помислете дали да не го прекръстите на Лазар, напълно съм сериозен.“ На другия ден, неделя, големия български празник Цветница, събудили Филип. Стоил ми се обади: „В очите му имаше разум“ — за първи път, откакто се знаехме, ми се стори, че плаче.

Заради тръбата в трахеята Филип все още не можел да говори, но направил знак с ръка. Дежурната сестра им услужила с химикалка и тефтер и час по-късно, след краткотрайни периоди на неистови усилия и дълги, нервни почивки, след десетина страници с неразгадаеми драсканици, Биляна успяла да разчете какво се опитвал да напише синът ѝ.

„жива“

„Рая ли?“ — попитала майка му. Филип кимнал.

„Да…“ — казала му, без да се впуска в обяснения.

„аз“

Биляна се разридала. Сестрата вежливо ги помолила да напуснат.

Седмица по-късно, на Великден, Биби и Стоил оставили в отделението кошница с козунаци, яйца и бонбони. Дежурният лекар благодарил и се усмихнал: „Лазар прескочи трапа“. Когато ги видял на вратата на отделението, Филип помахал с ръка и свалил от главата си слушалките на айпода:

„Мога да говоря — прошепнал и посочил лепенката върху трахеята си. — Всичко ме сърби… тук е адски топло… Как е Рая?“